Филип Рив - Дяволски устройства

— Казвам се Рибна крокета — представи се момчето, което също беше малко объркано.

— Мисля, че съм повредена — сподели главата. — Валънтайн ме измами… Мечът в сърцето ми… Толкова ми е студено… Толкова студено… Не. Да. Сега си спомням. Спомням си. Машината на жената Зироу… Генерал Нага само стоя отстрани и позволи всичко това да се случи… Бях предадена.

— Аз също — сподели Рибна крокета. Той видя изкривените свръзки около краищата на черепа, от който беше изтръгната бронзовата маска. Извади я от вътрешността на палтото си и я сложи обратно на мястото ѝ, доколкото това беше възможно.

— Моля те, помогни ми — прошепна главата и след малко добави: — Ти ще ме поправиш.

— Нямам представа как.

— Тя… Аз ще ти кажа.

Рибна крокета се огледа наоколо. Частите от тялото на Преследвачката пъплеха през пясъка към него. Тяхната цел беше главата. Гърчещите се пръсти му напомняха за многокраките камери, които поправяше за Гаргара.

— Може да успея — отвърна момчето. — Не тук. Ще имам нужда от инструменти и други неща. Ако съберем всичките ти части и намерим някой град…

— Направи го — заповяда главата. — След това ще пътувам на изток. Към Шан Гуо. Към дома ми в Ърдин Теж. Ще си отмъстя на живородените. Да, да…

— Ще дойда с теб — каза Рибна крокета, който не искаше отново да бъде изоставен. — Мога да ти помогна. Ще имаш нужда от мен.

— Знам тайните на Тенекиената книга — заяви главата, която шепнеше на самата себе си. — Кодовете са на сигурно място в паметта ми. Ще се върна в Ърдин Теж и ще събудя ОДИН.

Рибна крокета нямаше представа какво означава това, но се радваше, че има някой, който да му казва какво да прави, макар този някой да беше просто една глава. Той се изправи. В клоните на близките храсти плющеше скъсана сива роба. Рибна крокета я взе и я завърза в нещо подобно на чанта. След това, докато главата на Фанг Преследвачката си шепнеше за света, който отново щял да стане зелен, започна да събира разпилените части на тялото ѝ.

На Облак 9 стана много тихо, след като Бурята си тръгна. Вятърът продължаваше да свисти през отпуснатите въжета, останалите здрави балони се блъскаха един друг и тътенът от срутващи се подове долиташе от вътрешността на Павилиона, но това не бяха човешки звуци и затова нямаха значение.

Тео и Рен отведоха припадналия Пенироял в гората от кипариси, която се намираше между навеса за лодки и декоративния лабиринт. В сърцето на гората имаше фонтан. Оставиха професора до него, като се опитаха да го наместят в удобна поза. След това Тео седна, отпусна глава върху ръцете си и също заспа. Това изненада Рен. Колкото и да беше изморена, знаеше, че е твърде изплашена и притеснена, за да заспи. Явно спътникът ѝ не се чувстваше по този начин. Той беше участвал в битка и преди и вероятно е свикнал с подобна несигурност.

— Бу-Бу, гълъбице моя, мога да обясня всичко! — измърмори Пенироял, размърда се и отвори едва очи. Видя, че Рен е до него и каза: — О, ти ли си?

— Заспивай — нареди му момичето.

— Не ме харесваш — каза сърдито професорът. — Виж, съжалявам за баща ти, наистина. Горкият млад Том. Не исках да го нараня. Стана случайно, кълна ти се.

Рен провери превръзката му.

— Не е само заради това — отвърна тя. — Също и онази твоя книга. Пълна е с лъжи! За госпожица Фрея, Анкъридж и относно сделката, която мама е сключила с Ловците…

— О, това е истина — отвърна Пенироял. — Признавам, че може да съм поукрасил малко фактите тук и там, за да е по-интересно повествованието, но Хестър Шоу наистина изпрати Аркангел след нас. Самата тя ми сподели това. „Аз съм тази, която изпрати Ловците тук — каза ми насаме. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той е моето хищническо злато.“ И няколко месеца по-късно, докато бях сред бежанци от Аркангел, се запознах с очарователна млада жена на име Джулиана. Била робиня в дома на онзи грубиян Пьотр Масгард. Тя ми каза, че станала свидетелка на сделката. Някаква авиаторка отишла при господаря ѝ и му разкрила местоположението на Анкъридж. Млада авиаторка, която била почти момиче все още, с обезобразено лице…

— Не ти вярвам — отвърна начумерено Рен, остави го сам и излезе в градините. Не можеше да е истина, Пенироял отново прибягваше до старите си номера и извърташе истината. Но защо толкова много държи на тази част от историята си, след като призна, че останалото е измислица? , зачуди се момичето. Е, може би, защото вярваше в нея. Може би мама наистина му е казала това, за да го изплаши. А що се отнася до робинята на Масгард, това, че е видяла господаря си да разговаря с някаква обезобразена авиаторка, не означаваше, че е била майка ѝ, все пак въздушната търговия е опасна работа, сигурно има много авиаторки с обезобразени лица…