Филип Рив - Дяволски устройства

Рен поклати глава и се опита да прогони обезпокоителните мисли. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от глупавите истории на Пенироял. Облак 9 се люлееше под краката ѝ, а нощта беше изпълнена със стенанията на опънатите въжета. От наклонените ливади се издигаше дим, който скриваше разпръснатите тела и преобърнатите бюфетни маси. Рен събра малко разсипани ордьоври и се загледа в Павилиона, докато ги ядеше. Не ѝ беше лесно да приеме промяната, която красивата сграда беше претърпяла. Цялата беше измърсена и наклонена, а светлината, която се носеше от счупените ѝ прозорци, представляваше червеното сияние на разпространяващите се пламъци. Големият централен купол зееше като пръсната пърхутка. Балоните над него като че ли все още се държаха, но целите бяха почернели от дима, а някои от по-буйните пламъци подскачаха от покрива на крилото за гости на Пенироял и се доближаваха опасно много до тях.

Докато стоеше и гледаше всичко това, Рен осъзна, че някой е застанал до нея и я наблюдава.

— Тео? — попита тя и се обърна.

Но не беше приятелят ѝ.

Момичето се стресна, изгуби равновесие върху наклонената земя, падна и изхълца от страх. Преследвачът не помръдна, а само се стегна, когато градината се разлюля. Той се беше втренчил в Рен. Дали е възможно да гледа по различен начин с тези негови зелени лампи вместо очи? Светлината от огньовете се отразяваше върху очуканата му броня и изцапаните му нокти. Главата му потрепна. От раните му течаха масло и лубрикант.

— ТИ НЕ СИ НЕЯ — каза преследвачът.

— Не — съгласи се Рен с писклив глас като някакво малко мишле. Нямаше представа за кого говори ужасната машина, но не искаше да спори. Тя се затътри по дупе назад в опит да се отдалечи от него.

Преследвачът бавно се приближи до нея и отново спря. Рен като че ли чуваше странни механизми да бръмчат и тракат в бронирания му череп.

— ПРИЛИЧАШ НА НЕЯ — каза той. — НО НЕ СИ ТЯ.

— Да, знам, много хора ни бъркат — отвърна Рен и се зачуди с кого я бърка. Нямаше смисъл да бяга, каза си тя, но тялото ѝ и желанието ѝ да остане жива не искаха да я слушат. Тя се изправи, побягна, хлъзна се на мократа трева и полетя надолу по склона на градините.

— ВЪРНИ СЕ — замоли я Шрайк. — ПОМОГНИ МИ! ТРЯБВА ДА Я НАМЕРЯ! — Преследвачът хукна след нея, но се спря. Ако подгонеше момичето, само щеше да я изплаши повече, а вече беше отвратен от ужаса и ненавистта, които видя изписани на това странно, познато лице. Видя я как се изгуби насред дима. Централният купол на Павилиона се срина в балната зала в облак от искри зад него. Колела от останки се затъркаляха покрай него, за да се разбият във фонтана и саксиите или да паднат от края на палубата и да полетят надолу в пустинята.

Шрайк не им обърна внимание и въпросително наклони глава на една страна. Чувствителните му уши успяха да различат жуженето на аеродвигатели над царуващия шум.

Зяпнала в опит да си поеме въздух и с препускащо в гърдите ѝ сърце, Рен се върна обратно в гората от кипариси. Пенироял беше заспал или изпаднал в безсъзнание отново, но Тео стана на крака.

— Какво има, Рен?

— Преследвач! — съумя да отговори тя. — Зелена буря са оставили преследвач. Онова голямо грозно създание, което се би с другата…

Пенироял простена и се размърда. Тео дръпна нежно момичето настрани.

— Рен, ако този преследвач искаше да ни убие, вече щеше да ни е намерил, нали? Щеше да те последва и вече да е тук.

Момичето помисли по въпроса.

— Мисля, че беше повреден — отвърна тя.

— Значи това е причината.

— Според мен е полудял — продължи Рен, като си спомни странния начин, по който преследвачът ѝ говореше. Разкикоти се нервно. — Ако работата на другите преследвачи е да убиват хора, предполагам, че е добра идея да зарежат някого, който е полудял, на обречен остров. Може би просто е искал да си поговорим за времето. Или пък да ми ушие жилетка.

Тео се засмя.

— Както и да е — каза той, — всичко ще е наред. С бързината, с която губим газ, ще кацнем в пустинята след около половин час.

— Казваш го така, сякаш е нещо хубаво.

— Такова е — отвърна Тео. — Ела и виж.

Двамата прекосиха гората и стигнаха до края ѝ. Там само една къса и стръмна ливада ги делеше от ръба на палубата. Зад парапета се виждаше земята. Сянката на Облак 9 се плъзгаше по извити дюни и голи камънаци. Навсякъде около тях беше осеяно със светлини и призрачни облаци прах, които обозначаваха наближаването на малките градове и села, устремени към мястото, където смятаха, че ще падне Облак 9.