Филип Рив - Дяволски устройства

— Мамо? — изрече Рен с тих и шокиран глас.

Хестър свали ножа.

Том и Тео се появиха от дърветата и се плъзнаха по стръмната ливада.

— Какво става тук? — извика Тео, който беше първи. — Рен? Добре ли си?

— Тя се опитва да го убие! — Момичето беше паднало на колене. Плачеше толкова силно, че почти не можеха да разберат какво говори, но тя продължи да повтаря думите, докато не го сториха. — Тя иска да убие Пенироял!

Том погледна професора, който вдигна трепереща ръка.

— Том, скъпи приятелю, да не прибързваме…

Том не отговори известно време. Той добре помнеше какво е чувството да лежи по гръб в снега на Анкъридж с мисълта, че скоро ще умре. Все още усещаше дупката в гърдите си и вкуса на кръвта. Не можеше да забрави заглъхващия тътен на двигателите на „Джени“, докато Пенироял бягаше с него. За момент изпита жестокостта на Хестър и беше готов да вземе ножа, за да довърши лично стария подлец. Но чувството бързо отмина и той се протегна за ръката на съпругата си.

— Хет, погледни го. Той е стар и безпомощен и дворецът му е обгърнат от пламъци. Това не е ли достатъчно отмъщение? Хайде да го качим на борда на „Джени“, преди това място да е паднало.

— Не! — изкрещя Хестър. — Не помниш ли какво се случи последния път, в който го качихме на борда? Забрави ли какво ти стори? Едва не те уби ! Не можеш просто да му простиш !

— Да, мога — отвърна непоколебимо Том. Коленичи до Пенироял и кимна на Тео да му помогне да го вдигнат. — Каква е алтернативата? Да го убием ли? Какво ще постигнем с това? Нищо няма да се промени…

— Напротив — заяви Рен, а тонът ѝ беше толкова странен, че Том вдигна глава, за да я погледне. Тя плачеше и хлипаше, а лицето ѝ беше цялото в сълзи и сополи. Момичето се сви изплашено, когато майка ѝ я погледна, и изкрещя: — Ако го убие, той няма да може да ти каже как е продала Анкъридж на Ловците.

Хестър извърна рязко глава, сякаш дъщеря ѝ я беше зашлевила.

— Лъжи! — отвърна тя и се опита да се засмее. — Пенироял ѝ е напълнил главата ѝ с лъжи!

— Не — каза Рен. — Не, това е истина. През годините всички ѝ бяха изключително благодарни, че ни е спасила от Ловците, а през цялото време тя е била човекът, довел ги при нас. Исках това да не е истина. Казвах си, че не е възможно. Но е.

Том погледна Хестър и зачака съпругата му да отрече.

— Направих го за теб — каза тя.

— Значи е истина?

Хестър отстъпи с крачка назад от него.

— Разбира се, че е истина! Къде мислиш, че отидох онази вечер, когато отлетях с „Джени“? Кацнах право в Аркангел и казах на Масгард къде ще открие Анкъридж. Трябваше да направя това или щях да те изгубя, а не можех… Не можех…! О, Том, за бога, това беше преди шестнайсет години, вече няма значение, нали? Нали? Оправих всичко, нали? Убих Масгард и хората му. И направих всичко заради теб…

Онзи Том Натсуърти, когото обичаше достатъчно, за да предаде цял град, не беше същият вече. Онзи Том беше смело, красиво и страстно момче, което може би щеше да ѝ прости, но този по-стар Том, този плах историк от Анкъридж, който стоеше и я зяпаше глуповато с отворена уста, с хленчещата му глупава дъщеря до него, никога нямаше да разбере какво е направила. И двамата нямаше да разберат. Тя не беше като тях. Беше глупачка да вярва, че може да живее в техния свят.

— През всичките тези години… — започна Хестър и хвърли ножа си. — През всичките тези години във Вайнленд. — Тя видя как ножът се заби в ливадата на Пенироял и завибрира. — През всичките тези години с вас двамата… Богове, беше ми толкова скучно !

Цялата трепереше. Това я накара да си спомни нощта на МЕДУЗА, когато за първи път се осмели да целуне Том. Тогава, в началото на всичко това, се тресеше неконтролируемо и сега отново се тресеше в края му. Хестър се обърна и тръгна бързо през опустошените градини. Забеляза нещо квадратно и ниско през една пролука в дима. Сметна го за сграда, но после разбра, че е някакъв глупав лабиринт. Е, щеше да свърши работа. Забърза към входа му.

— Хестър! — провикна се Том зад нея.

— Вървете! — Тя се обърна назад. Съпругът ѝ се тътреше след нея. Приличаше на френетичен силует на фона на пламъците от Павилиона. Рен го следваше заедно с африканския си приятел. — Вървете! — провикна се отново, като се обръщаше, без да спира, или вървеше назад за една-две крачки и сочеше „Джени Ханивър“. — Просто качете Рен на борда и вървете, преди Пенироял да е откраднал отново проклетото нещо…

Но Том се провикна отново: