Филип Рив - Дяволски устройства

— Виж! — провикна се Рен.

— Клошари — изръмжа Тео. — Или аеропирати!

Хората от градчето долу като че ли бяха на същото мнение, тъй като една ракета полетя и се взриви в небето зад малкия дирижабъл. Той смени посоката за момент, но след малко отново се върна на стария си курс. Насочващите перки се движеха като перки на любопитна риба. Едно лице се появи на прозореца на гондолата. Насочващите перки отново се размърдаха, двигателите се завъртяха и дирижабълът кацна в металния двор. А той не беше чак толкова далеч от тях, та Рен да не може да разпознае хората, които слязоха от гондолата и тръгнаха към нея по скосената ливада.

В началото не можа да повярва. Струваше ѝ се толкова невероятно мама и тате да са тук, че затвори очи и се опита да накара болезнените халюцинации да изчезнат. Не може да са те, не може да са те , без значение какво казваха глупавите ѝ очи. Явно приключенията, които преживя, ѝ бяха дошли в повече и започваше да си въобразява разни неща.

В следващия миг един глас извика:

— Рен!

Нечии ръце я прегърнаха и я притиснаха силно и това беше баща ѝ. Той я прегръщаше, смееше се и повтаряше „Рен!“ отново и отново, докато сълзите му образуваха бели вадички през пепелта и прахта по изцапаното му лице.

— Съжалявам — каза тя. — Толкова много съжалявам, постъпих изключително глупаво… — И след тези думи не можеше повече да говори, но не успя и да измисли какво повече да каже.

— Всичко е наред — продължаваше да повтаря баща ѝ. — Няма значение, сега си в безопасност, това е най-важното…

Татко отстъпи и мама дойде да я прегърне, силно, здраво, тя придърпа лицето ѝ в кокалестото си рамо и ѝ заговори в ухото:

— Добре ли си? Ранена ли си?

— Нищо ми няма — подсмръкна Рен.

Хестър се дръпна назад и хвана в ръце лицето на дъщеря си, изненадана от огромното количество любов, което изпитваше към нея. Плачеше от радост, а тя почти никога не плачеше. Тъй като не искаше Том и Рен да си мислят, че се е размекнала, се извърна на една страна и забеляза високото чернокожо момче зад дъщеря си.

— Мамо, татко — започна Рен, като се обърна и дръпна непознатия по-близо, — това е Тео Нгони. Той ми спаси живота.

— Спасихме се един друг — отвърна срамежливо момчето, което също плачеше, защото си представяше как неговите родители щяха да го посрещнат, ако някога се върне у дома в Загуа.

Хестър изгледа подозрително красивия млад авиатор, но Том се ръкува с него и каза:

— По-добре да се качваме на борда.

Той се обърна към очакващия ги дирижабъл и Тео тръгна с него, но когато Хестър се изправи, за да ги последва, Рен я спря.

— Не, почакай. Пенироял…

Том и Тео не я чуха, но майка ѝ — да.

Рен мина бързо през дърветата към фонтана. Пенироял, който се беше съвзел от шума на аеродвигатели, се опитваше да стане на крака. Той се ухили, като видя момичето, и изрече със слаб глас:

— Какво ти казах, а? Никога не се отчайвай! — В следващия миг разпозна фигурата, която се появи зад нея и добави: — О, велики Поскит!

Последния път, когато Хестър видя Пенироял, той бягаше в снега на Анкъридж. Беше в нощта, когато тя уби Ловците. За последен път говори с него малко след това, в опустошената кухня на къщата на господин и госпожа Аакиук, когато му сподели как Ловците са открили града.

Пенироял отстъпи назад. Лицето му беше бяло като сирене и приличаше на лице на мъртвец под засъхналите капки кръв. Хестър го спипа с две бързи крачки, събори го и извади ножа си, докато той се опитваше да се освободи от нея.

— Моля те! — захленчи професорът. — Пощади ме! Ще ти дам всичко!

— Млъквай — отвърна Хестър, разкри врата му за острието си и го наклони на една страна, за да не изпръска кръвта новото ѝ палто.

Рен я блъсна отстрани и я избута.

— Мамо, недей! — провикна се тя.

Хестър изръмжа гневно.

— Не се меси в това…

Но Рен не можеше да не се меси. Тя забеляза погледа в очите на майка си, когато видя Пенироял. В него не се четеше омраза, гняв или жажда за отмъщение, а страх. А защо мама би се страхувала от професора, освен ако онова, което той разправяше за нея, не беше истина? Хестър отново тръгна към жертвата си, но Рен застана пред нея и разпери ръце, за да защити Пенироял.

— Аз знам! — извика тя. — Знам какво си направила! Така че, ако искаш да го накараш да замълчи, закъсня! Ако искаш да го запазиш в тайна, ще се наложи да убиеш и мен.

— Да те убия? — Хестър сграбчи Рен за яката на туниката ѝ и я блъсна силно в едно дърво. — Ще ми се никога да не се беше раждала! — извика тя, обърна ножа и смени хватката си върху износената костна дръжка. Острието отрази светлината от огньовете. Отраженията се плъзнаха по ужасеното и дръзко лице на Рен и изведнъж то заприлича на Хестър на лицето на собствената ѝ полусестра, Катрин Валънтайн, която умря, за да я спаси от меча на баща им.