Октавия Батлер: Зора

Последните му думи извикаха един неин спомен.

— Ждая? — каза тя.

Пипалата от двете страни на лицето му се раздвижиха и за момент заприличаха на тъмни бакенбарди.

— По едно време пуснаха едно малко момче при мен. Казваше се Шарад. Какво стана с него?

За момент той не каза нищо, след което всичките му пипала се насочиха нагоре. Някой отгоре му проговори, по обичайния начин, с глас, наподобяващ неговия, но този път на чужд език, бързо и развълнувано.

— Моят роднина ще проучи — каза той. — Шарад почти сигурно е добре, въпреки че може вече да не е дете.

— Оставили сте деца да пораснат и да остареят?

— Да, няколко. Но те живяха сред нас. Не сме ги изолирали.

— Не е трябвало да изолирате никой от нас, освен ако целта ви не е била да ни доведете до лудост. Почти успяхте с мен, и то не само веднъж. Хората се нуждаят един от друг.

Пипалата започнаха да се гърчат гротескно.

— Знаем това. Аз нямаше да понеса да съм толкова дълго самотен. Но ние не притежаваме умението да групираме хората така, че да е добре за тях.

— Но Шарад и аз…

— Той може да е имал родители, Лилит.

Някой отгоре проговори, този път на английски.

— Момчето има родители и сестра. Той спи с тях сега и още е твърде млад.

Последва пауза.

— Лилит, на какъв език говореше той?

— Не знам — каза Лилит. — Или беше много малък, за да ми каже, или се е опитвал да ми каже, но не съм разбрала. Според мен беше индиец, ако това ти говори нещо.

— Другите знаят. Аз само бях любопитен.

— Сигурен ли си, че е добре?

— Добре е.

Тя се почувства сигурна, като чу това, и веднага се запита за чувството. Може ли още един анонимен глас, който й казва, че всичко е наред, да я накара да се чувства сигурна?

— Мога ли да го видя? — попита тя.

— Ждая? — каза гласът.

Ждая се обърна към нея.

— Ще го видиш, когато можеш да ходиш сред нас, без да изпитваш паника. Това е последната стая, в която ще си изолирана. Когато си готова, ще те изведа навън.

Ждая не я оставяше. Колкото и да мразеше изолацията, тя копнееше да се отърве от него. Той млъкна за известно време и тя започна да се чуди дали не е заспал — доколкото тези същества можеха да спят, разбира се. Тя също легна, като се питаше дали би могла да се отпусне достатъчно, че да заспи в негово присъствие. Щеше да е същото, като да заспиваш със съзнанието, че има гърмяща змия в стаята, и да знаеш, че може да се събудиш с нея в леглото.

Не можеше да заспи обърната с лице към него. Нито пък да остане с гръб към него прекалено дълго. Всеки път щом се унесеше, се стряскаше и проверяваше дали не се е приближил към нея. Това я изтощаваше, но не можеше да се овладее. Още по-лошо, всеки път, когато се размърдаше, неговите пипала помръдваха, изправяйки се лениво в нейната посока, все едно той спеше с отворени очи, което без съмнение беше така.

Изтощена до болка, с главоболие и гадене в стомаха, тя се смъкна от леглото и легна по дължината му на пода. Така не можеше да го вижда, както и да беше обърната. Виждаше само платформата до нея и стените. Той вече не беше част от света й.

— Не, Лилит — каза той, когато тя затвори очи.

Тя се направи, че не го чува.

— Легни на леглото — каза той — или на пода тук, но не там.

Тя лежеше скована и безмълвна.

— Ако ще лежиш там, тогава аз ще заема леглото.

Така той щеше да е точно над нея — прекалено близо, надвиснал над нея, медуза, гледаща я похотливо.

Изправи се и се тръшна на леглото, като го проклинаше, и за нейно собствено унижение се разплака. Най-накрая заспа. Много й се беше насъбрало.

Събуди се внезапно и се извърна да го погледне. Той все още стоеше на платформата, а позата му почти не се беше променила. Когато пипалата на главата му се насочиха към нея, тя стана и избяга в банята. Той я остави да се крие там известно време, да се измие, да бъде сама, да се отдаде изцяло на самосъжалението и самопрезрението. Не можеше да си спомни друг път да е била уплашена толкова дълго време, до такава степен, че да не може да контролира емоциите си. Ждая не й беше сторил нищо, но въпреки това тя трепереше от страх.

Когато я извика, тя си пое дълбоко въздух и излезе от банята.

— Така не става — каза тя отчаяно. — Просто ме върнете на Земята с други хора. Не мога да направя това.

Той не й обърна внимание.

След известно време тя започна да говори пак, но за нещо друго.

— Имам белег — каза тя и докосна корема си. — Нямах го, докато бях на Земята. Какво сте ми направили?