Октавия Батлер - Зора

Пристъпи към него, после спря. Нещо в него я плашеше. Не можеше да се насили да се приближи.

— Нещо не е наред — каза тя. — Кой си ти?

Той леко се раздвижи.

— Какво съм аз?

Тя подскочи, защото насмалко щеше да зададе същия въпрос.

— Не съм човек — каза той. — Не съм човешко същество.

Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.

— А какво си?

— Тук съм, за да ти кажа и… покажа. Сега ще ме погледнеш ли?

Тя вече го гледаше… него, съществото… затова се намръщи.

— Но светлината…

— Ще се смени, когато си готова.

— Ти си… какво? От друг свят?

— От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.

— Мина ми през ума — прошепна Лилит. — Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.

Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да й проговори, докато не направи това, което иска — докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?

Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в клетката си.

— Добре — каза тя. — Покажи ми.

Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос — никаква издатина, никакви ноздри — само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу — бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад — с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам — нещо като естествена трахеотомия.

Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.

— Не искам да те обиждам — каза тя, — но ти мъж ли си, или жена?

— Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат — каза то, — но в случая може да се каже, че съм мъж.

Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.

— Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е — каза той. — Реалността, изглежда, притеснява човеците.

— Какво?

— Ела по-близо и погледни.

Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойствена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.

— О, боже — прошепна тя.

И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.

Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.

Медуза.

Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.

Отвратена, тя извърна лицето си към стената.

— Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.

— Но… — обърна се към него, невярваща.

Защо са му нужни такива неща — пипала, — за да подсилват сетивата му ли?

— Като можеш — каза той, — доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.