Октавия Батлер - Зора

Нямаше никакъв отговор, шепот дори. Нейните похитители разговаряха с нея само когато бяха готови, не преди това. Никога не се показваха. Тя си оставаше изолирана в кюбикъла, а гласовете им идваха отгоре, като светлина. Не се виждаха никакви високоговорители, както и не се виждаше откъде точно идва светлината. Целият таван беше високоговорител и източник на светлина, а може би и вентилатор, тъй като въздухът беше непрекъснато свеж. Представяше си, че е в някаква голяма кутия, като плъх в клетка. Може би горе имаше хора, които я наблюдаваха през стъкло или някаква видеоапаратура.

Защо?

Нямаше отговор. Започна да пита похитителите си, когато те най-накрая почнаха да говорят с нея. Отказаха да й отговорят. Задаваха й въпроси. Отначало прости.

На колко години е?

На двайсет и шест, си помисли наум. Още ли беше на 26? Колко време са я държали затворена? Не й казаха.

Била ли е омъжена?

Да, но той загина, загина много отдавна и вече не можете да го пипнете, не можете да го вкарате в затвора си.

Имала ли е деца?

О, боже. Едно дете, и то загина с баща си. Син. Отиде си. Ако имаше отвъден свят, сега сигурно щеше да е претъпкан.

Имала ли е роднини?

Това беше думата, която използваха. Роднини.

Двама братя и сестра, сигурно са мъртви както и останалите членове на фамилията. Майка й беше починала отдавна, баща й сигурно също е мъртъв, разните лели, вуйчовци, братовчеди и племенници… вероятно също са мъртви.

Каква е била по професия?

Не е имала професия. За няколко кратки години работата й беше да се грижи за сина си и съпруга си. След като загинаха в автомобилната катастрофа, тя се върна обратно в колежа, за да реши какво да прави с живота си.

Помни ли войната?

Идиотски въпрос. Може ли някой, който я е преживял, да я забрави? Една шепа хора се опитаха да убият цялото човечество. И за малко да постигнат целта си. Тя успя да оцелее благодарение на късмета си, само за да бъде заловена от бог знае кого и хвърлена в затвор. Тя предложи да им отговори на въпросите, ако я пуснат да излезе от кюбикъла. Те отказаха.

Предложи им да размени своите отговори срещу техните. Кои бяха те? Защо са я задържали? Къде се намира? Даваш отговор, получаваш отговор. Те отново отказаха.

И тя отказа да им отговаря, не обръщаше внимание на тестовете — на физическите и умствените способности, които искаха да й направят. Не знаеше какво ще й причинят. Ужасяваше се при мисълта, че може да бъде наранена или наказана. Но почувства, че трябва да рискува и да преговаря, да се опита да спечели нещо, въпреки че единствената й конвертируема валута беше сътрудничеството.

Нито я наказаха, нито преговаряха. Просто престанаха да разговарят с нея.

Храната продължаваше да се появява мистериозно, докато тя спеше. Водата си течеше от крановете в банята. Имаше осветление. Но извън всичко това не се случваше нищо, нямаше никой, нямаше звуци, освен ако не бяха издадени от нея, нямаше нищо, с което да се забавлява. В стаята бяха само двете платформи — леглото и масата. Не искаха да се отделят от пода, колкото и да издевателстваше над тях. Петната бързо избледняваха и изчезваха от повърхността им. Напразно прекарваше часове наред, опитвайки се да ги разруши. Това беше едно от заниманията, които й помагаха да не загуби напълно разсъдъка си. Другото беше опитът й да достигне тавана. Но на каквото и да се качеше, не можеше да скочи до него. Веднъж експериментира и хвърли по тавана паницата с храна — най-доброто си налично оръжие. Храната се пръсна по него, от това заключи, че повърхността му е твърда, не е прожекция или някакъв трик с огледала. Но може би не беше толкова дебел, колкото стените. Можеше дори да е от стъкло или тънка пластмаса.

Така и не разбра.

Беше си съставила цяла серия от физически упражнения и щеше да ги прави всеки ден, ако имаше някакъв начин да разбере кога свършва един ден и кога започва друг и да различи деня от нощта. Просто ги правеше след периодите на продължителен сън.

Спеше по много и беше благодарна, че тялото й се отзоваваше на нейните редуващи се настроения на страх и отегчение, като й даваше възможност да спи често. Безболезнените пробуждания от тези дрямки постепенно започнаха да я разочароват по същия начин както големите Пробуждания.

Голямо Пробуждане от какво? От наркотичен сън? Какво друго можеше да е? Не беше ранена във войната, не беше молила и нямаше нужда от медицински грижи и въпреки всичко беше тук.

Пееше песни и си припомняше книги, които беше чела, филми и телевизионни сериали, които беше гледала, семейни истории, които беше чувала, фрагменти от миналото, които й се струваха толкова обикновени, когато управляваше сама собствения си живот. Измисляше си истории и спореше сама със себе си за неща, които едно време й се струваха толкова важни, опитваше всичко!