Октавия Батлер - Зора

— И са още живи?

— Някои от тях.

— И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?

— Не.

— Какво?

— Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.

— Спала съм… Ждая, колко време съм спала?

Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше й чужда и я заплени.

Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките й движения — само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?

Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.

— Не разбирам защо съм… защо толкова се страхувам от теб — прошепна тя. — От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има… по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.

Той не каза нищо.

Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.

— Или е заради нещо, което правиш — настоя тя. — Нещо, за което аз не знам.

— Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас — каза той. — Справяш се чудесно.

Тя не мислеше така.

— Какво направиха другите?

— Няколко се опитаха да ме убият.

Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.

— Какво им направи?

— За това, че се опитаха да ме убият?

— Не, да ги подтикнеш да го направят.

— Нищо повече от това, което правя с теб сега.

— Не разбирам.

Тя се насили да го погледне.

— Можеш ли наистина да виждаш?

— Много добре.

— Различаваш ли цветове? Перспектива?

— Да.

И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.

— В действителност — каза той — трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.

Това звучеше ужасно — да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.

— Спиш ли изобщо?

— Да, но не по начина, по който спиш ти.

Тя рязко се прехвърли от разговора за съня към въпроса, който я вълнуваше.

— Не ми каза колко дълго сте ме държали заспала.

— Около… двеста и петдесет от вашите години.

Това беше повече, отколкото можеше да възприеме. Не каза нищо дълго време и той наруши тишината.

— Получила се е някаква грешка при първото ти Пробуждане. Чух го от различни места. Някой не се е отнесъл както трябва към теб, подценил те е. В много отношения ти приличаш на нас, но за теб мислеха, че си като вашите военни, които са се крили под земята. Те също отказваха да говорят с нас. В началото. След първата грешка си била оставена да спиш петдесет години.

Червеи или не, тя допълзя до леглото и се облегна в края му.

— Винаги съм предполагала, че са минавали години между всяко от Пробужданията ми, но никога не съм вярвала наистина в това.

— Ти приличаше на твоя свят. Имаше нужда от време, за да се излекуваш. А ние се нуждаехме от това време, за да научим повече за вас.

Той замълча за момент.

— Не знаехме какво да мислим, когато някои от вашите хора се самоубиха. Някои от нас смятаха, че това се случва, защото не са били част от масовото самоубийство и просто са искали да сложат край на агонията. Други казваха, че е заради това, че сме ги държали изолирани. Започнахме да ги събираме по двама или по повече заедно и много от тях се нараняваха или убиваха един друг. Изолацията костваше по-малко жертви.