Октавия Батлер - Зора

Времето течеше бавно. Тя не отстъпваше, не разговаряше с похитителите си, само ги ругаеше. Не им предлагаше сътрудничество. Имаше моменти, в които се питаше защо е толкова упорита. Какво щеше да загуби, ако отговори на въпросите им? Какво щеше да загуби освен страданието, изолацията и тишината? Но въпреки всичко упорстваше.

Имаше моменти, когато не можеше да спре да си говори сама на глас, когато й се струваше, че всяка мисъл, която се появи, трябва да бъде изговорена. Правеше отчаяни опити да бъде тиха, но думите някак си отново започваха да се леят от устата й. Помисли си, че ще започне да губи разсъдъка си, че вече го е загубила. Започна да плаче.

След известно време, както седеше на пода и се поклащаше, и мислеше за това, че полудява, а и вероятно говореше на глас, нещо проникна в стаята — някакъв газ може би. Тя падна назад и се унесе в нещо, за което по-късно си помисли, че е било вторият й по-продължителен сън.

При второто Пробуждане — дали беше часове, дни или години по-късно, тя не знаеше — похитителите отново започнаха да й говорят, да й задават същите въпроси, сякаш не бяха ги задавали преди. Този път тя отговаряше. Лъжеше, когато поиска, но винаги отговаряше. Дългият сън й беше подействал лековито. Пробуди се, без да е особено склонна да изговаря мислите си на глас или да плаче и да се клати напред и назад на пода, но паметта й беше непокътната. Много добре си спомняше периода на дългото мълчание и изолацията. Даже невидим инквизитор беше за предпочитане.

Въпросите станаха по-сложни, даже по време на последните Пробуждания преминаха в разговори. Веднъж пуснаха дете при нея — малко момче с дълга, права черна коса и опушенокафява кожа, по-светла от нейната. Не говореше английски и се страхуваше от нея. Беше на около пет години, малко по-голям от Айри, нейният син. Да се пробуди до нея на това странно място, сигурно беше най-страшното нещо, което се беше случвало на това малко момче.

Първите си часове с нея ги прекара или скрит в банята, или свит в най-отдалечения ъгъл на стаята. Отне й дълго време да го убеди, че не е опасна. След което започна да го учи на английски, а той нея на езика, който говореше. Името му беше Шарад. Тя му пееше песни и той ги научаваше моментално. Пееше й ги без почти никакъв акцент. Не можеше да разбере защо и тя не може да направи същото, когато той й пееше.

Най-накрая научи песните. Това упражнение й допадаше. Всяко ново преживяване беше безценно.

Шарад беше дар от Бога, даже и когато се напишкваше в леглото, което деляха, или ставаше нетърпелив, когато тя не успяваше да го разбере достатъчно бързо. Нямаше нито външността, нито темперамента на Айри, но тя можеше да го докосва. Не можеше да си спомни последния път, когато беше докосвала някого. Не си беше дала сметка колко много й е липсвало това усещане. Тя се тревожеше за момчето и се чудеше как да го предпази. Кой знае какво му бяха причинили похитителите или какво щяха да му причинят? Но беше безсилна, също като него. При следващото Пробуждане момчето го нямаше. Експериментът беше приключил.

Моли им се да го пуснат да се върне, но те отказаха. Казаха й, че бил с майка си. Тя не им повярва. Представяше си Шарад, заключен сам в неговия малък кюбикъл, представяше си как острият му ум закърнява с течение на времето.

Безразлични, похитителите й започнаха нова серия от въпроси и упражнения.

Какво ще направят този път? Ще задават още въпроси? Ще й дадат някой друг за компания? Слабо се вълнуваше.

Седна на леглото облечена, чакаше, чувстваше се изморена по онзи дълбок, празен начин, който нямаше нищо общо с физическата умора.

Беше чакала дълго. Беше си легнала и почти беше заспала, когато един глас изрече името й.

— Лилит? — обичайният и тих глас на андрогин.

Тя въздъхна дълбоко и отегчено.

— Какво? — попита.

Но щом проговори, осъзна, че гласът не идваше отгоре както преди. Бързо се изправи и се огледа. В единия от ъглите видя неясната фигура на слаб мъж с дълга коса. Той ли е бил причина за дрехите тогава? Беше облечен в подобно облекло. Нещо, което можеше да свали, когато двамата се опознаят по-добре? Господи.

— Ти — каза тя приглушено — май ще си последната капка.

— Не съм тук, за да те нараня — каза той.

— Не, разбира се, че не.

— Тук съм, за да те отведа навън.

В този момент тя се изправи, вгледа се изпитателно в него и й се прииска да беше по-светло. Шегуваше ли се? Присмиваше ли й се?

— За какво?

— Обучение. Работа. Начало на нов живот.