Октавия Батлер: Зора

— Не мога — прошепна тя, въпреки че точно в този момент й се искаше да го направи.

Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените й очи да са я подвели?

— Ще го направиш — каза той. — Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.

— Не!

Пипалата бяха еластични. При вика й някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала — голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той й беше чужд. Тя преглътна.

— Не млъквай. Говори!

— Да?

— Защо все пак говориш английски толкова добре? Трябва да имаш поне някакъв акцент.

— Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.

— Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук“?

— Това е моят дом. Може да го наричаш кораб — огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук — всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ… Тях намерихме по-късно.

Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие — обещание за бавна смърт. И сега…

— Има ли нещо останало на Земята? — прошепна тя. — Нещо живо, искам да кажа.

— О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването й.

Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.

— Възстановявате я? Защо?

— За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.

— Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?

— Да.

— Защо?

— Това ще научиш постепенно.

Тя се намръщи.

— Добре, започвам сега. Кажи ми.

Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато… Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.

— Не — каза той рязко. — Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.

Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието й, тя се обърна към него.

— Как се казваш? — попита тя.

— Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.

Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.

— Ждая — каза той. — Тази част от името представлявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.

Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непознатото приглушено ж.

— Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас?

— Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш.

— Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не.

Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.

— Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме… че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.

— Няма разумни същества, които биха го направили!

— Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.

— Сега разбирате ли какво се е случило с нас?

— Ясно ми е какво се е случило. Това ми е… много чуждо. Плашещо и чуждо.

— Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше… пълно безумие.

— Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.