Октавия Батлер - Зора

Пипалата му се оплетоха.

— Детето вътре в теб има значение.

То пусна ръцете й, а те безполезно се събраха една в друга.

— Това ще ни унищожи — прошепна тя. — Боже, нищо чудно, че не ми позволи да замина с другите.

— Ще тръгнеш с мен — ти, Ахажас, Дичаан и нашите деца. Но преди да си отидем оттук, имаме още работа.

То се изправи.

— Сега ще отидем вкъщи. Ахажас и Дичаан ни чакат.

Вкъщи? — помисли тя горчиво. Кога за последно беше имала истински дом? Кога отново ще има?

— Позволи ми да остана тук — каза тя. Щеше да откаже. Знаеше, че ще откаже. — Това е най-близкото до Земята място, до което, изглежда, ще ме допуснете.

— Можеш да се върнеш тук със следваща група хора. А сега да вървим вкъщи.

Тя обмисли дали да не се съпротивлява, за да може то да я упои и да я отнесе. Но подобен жест изглеждаше излишен. Поне щеше да й бъде дадена още една възможност с нова група хора. Възможност да ги учи, но не и да бъде една от тях. Това никога нямаше да се случи. Никога?

Още една възможност да каже: Учи се и бягай!

Този път щеше да им даде повече информация. Очакваше ги дълъг и здрав живот. Може би щяха да намерят отговор на въпроса какво им бяха сторили оанкалите. Може би оанкалите не бяха съвършени. Може би хора, които не бяха изгубили плодовитостта си, щяха да успеят да се измъкнат и да се намерят. Може би. Учи се и бягай! Дори тя да беше изгубена, това не означаваше, че и другите бяха. Не означаваше, че човечеството е изгубено.

Остави Никанж да я поведе през тъмната гора към един от скритите сухи изходи.