Октавия Батлер - Зора

Второ оолои ужили и двамата откъм гърба. Докато падаха, раненото оолои се изправи. Въпреки раната си то се придвижи до мястото, където Лилит чакаше с останалите. След това тежко седна на земята.

Лилит погледна Алисън, Рей и Лия. Те се взираха в оолоито, но никой от тях не посмя да го приближи. Лилит отиде до него и забеляза, че въпреки раната си, то я гледаше заплашително. Тя подозираше, че ако се почувства застрашено, раната няма да му попречи да я ужили, така че да изпадне в безсъзнание или да бъде убита.

— Мога ли да помогна? — попита тя.

Раната му беше точно там, където щеше да е сърцето, ако оолоито беше човек. От нея се процеждаха гъста прозрачна течност и кръв, която беше толкова яркочервена, че изглеждаше изкуствена. Филмова кръв. Кръв, направена с плакатна боя. Такава ужасна рана трябваше да бъде плувнала в телесни течности, но оолоито, изглежда, губеше съвсем малко.

— Ще се оправя — каза то със смущаващо спокоен глас. — Не е толкова сериозно. — То замълча за момент. — Не мислех, че ще се опитат да ни убият. Не знаех колко ще ми е трудно да не ги убия.

— Трябваше да се досетиш — каза Лилит. — Имахте достатъчно време да ни изучите. Какво си мислехте, че ще се случи, когато ни казахте, че ще ни изличите като раса, като генетично промените децата ни?

Оолоито отново я загледа съсредоточено.

— Ако имаше оръжие, сигурно щеше да убиеш поне едно от нас. Другите не могат, но ти вероятно щеше да успееш.

— Не искам да ви убивам. Искам да избягам от вас. Знаеш това.

— Знам, че мислиш така.

То премести вниманието си от нея към раната си, като започна да й прави нещо със сензорните си ръце.

— Лилит! — извика Алисън.

Лилит погледна назад към нея, а после и към това, което сочеше.

Никанж лежеше на земята и се превиваше така, както никое оолои досега. Кахгаят рязко прекъсна схватката си с Кърт, хвърли се под брадвата му, удари го и го упои. Кърт беше последният човек, който падна. Тейт все още беше в съзнание, все още държеше Гейбриъл, който беше припаднал след ужилването на Кахгаят. На известно разстояние, Виктор също беше в съзнание, без оръжие и си проправяше път към раненото оолои до Лилит. Оолоито на Виктор, помисли си тя.

Лилит малко се интересуваше от тяхната среща. Можеха сами да се грижат за себе си. Втурна се към Никанж, като избегна сензорните ръце на едно друго оолои, което вероятно искаше да я ужили.

Кахгаят вече беше коленичил край Никанж и му говореше с тих глас. Замълча, когато тя коленичи от другата му страна. Тя веднага видя раната му. Лявата му сензорна ръка беше почти отсечена. Висеше на малко повече от парченце груба сива кожа. Прозрачна течност и кръв шуртяха от раната.

— Боже! — възкликна Лилит. — Може ли… ще заздравее ли?

— Може би — отговори Кахгаят безумно спокойно. Мразеше гласовете им. — Но трябва да му помогнеш!

— Ще му помогна, разбира се. Какво да направя?

— Легни до него. Прегърни го и задръж сензорната му ръка на място, за да може евентуално да се прикрепи наново.

— Да се прикрепи наново?

— Съблечи се. Прекалено е слабо, за да проникне през дрехите ти.

Лилит се съблече, без въобще да помисли как ще изглежда това в очите на хората, които все още бяха в съзнание. Сега щяха веднъж завинаги да се убедят, че е предател. Да се съблече на бойното поле и да легне с врага. Дори онези, които я приемаха, щяха да се обърнат срещу нея след такова нещо. Но тя току-що беше изгубила Джоузеф. Не можеше да изгуби и Никанж. Не можеше просто да го гледа как умира.

Легна до него и то тихо се изпъна към нея. Тя погледна нагоре към Кахгаят за повече инструкции, но то беше отишло да провери как е Гейбриъл. За него тук вече не се случваше нищо важно. Тук просто лежеше детето му — с ужасна рана.

Никанж проникна в тялото й с всяка своя глава и всяко пипало, което можеше да я достигне, и по изключение тя го почувства така, както винаги си беше представяла, че трябва. Болеше! Сякаш внезапно беше използвана като игленик. Изохка, но успя да се овладее и не се отдръпна. Болката беше поносима и вероятно далече не можеше да се сравни с онова, което изпитваше Никанж, по какъвто и начин да чувстваше болка то.

Тя на два пъти се протегна към почти отрязаната сензорна ръка, преди да си наложи да я докосне. Беше покрита със слизести телесни течности; бяла, синкавосива и червеникавосива тъкан висеше от нея.

Хвана я така, както успя, и я притисна към основата, от която беше отделена.

Но едва ли това беше достатъчно. Едва ли тежкият, сложен, мускулест орган можеше да бъде прикрепен наново само с помощта на натиск на човешка ръка.