Октавия Батлер - Зора

Лилит въздъхна.

— Бог да е на помощ на онзи, който опита.

— Мислиш, че ще е грешка да им кажем?

— Какво значение има какво мисля аз?

— Искам да знам.

Тя се вгледа в огъня, изправи се и бутна в него малък пън. Скоро вече нямаше да има възможност да прави това. Нямаше да види огън или да събира инга и плодове от палмово дърво, или пък да лови риба.

— Лилит?

— Искаш ли да се върнат?

— Накрая ще се върнат. Така трябва.

— Освен ако не се избият помежду си.

Мълчание.

— Защо да трябва да се върнат? — попита тя.

То извърна лице настрана.

— Дори не могат да се докосват — мъжете и жените. Това ли е?

— Това ще отмине, след като са били далече от нас за известен период от време. Но това няма да има значение.

— Защо не?

— Сега те имат нужда от нас. Без нас не могат да имат деца. Човешката сперма и яйцеклетката не могат да се слеят без нас.

Тя помисли за това за момент, после поклати глава.

— И какви деца ще имат те с вас?

— Не отговори на въпроса — каза то.

— Моля?

— Да им кажем ли, че могат да се върнат при нас?

— Не. И нека не бъде прекалено очевидно, че им помагате да избягат. Оставете ги сами да решат какво да правят. В противен случай ще изглежда, че онези, които по-късно решат да се върнат, ви се подчиняват и предават човешката си природа. Това може да доведе до тяхната смърт. Някои ще решат, че човешката раса заслужава поне чиста смърт.

— Това, което искаме, нечисто ли е, Лилит?

— Да!

— Нечисто ли е това, че те оплодих?

Първоначално тя не разбра думите му. Сякаш беше заговорило на език, който тя не разбира.

— Какво?

— Оплодих те с детето на Джоузеф. Нямаше да го направя толкова рано, но исках да използвам семето му, а не негово копие. Не можех да те направя достатъчно близка с дете, създадено от отпечатък. А има и лимит за това, колко дълго мога да поддържам спермата жива.

Тя го гледаше безмълвна. Говореше така безразлично, сякаш обсъждаха времето. Тя се изправи и щеше да се отдръпне от него, ако то не я беше хванало за китките.

Направи отчаян опит да се измъкне, но веднага разбра, че няма да успее.

— Но ти каза… — Не й достигаше въздух, наложи се да започне отначало. — Каза, че няма да правиш нищо такова. Каза…

— Казах, че няма да го направя, докато не си готова.

— Но аз не съм! Никога няма да бъда готова!

— Готова си да родиш детето на Джоузеф. Неговата дъщеря.

— Дъщеря?

— Направих момиче, за да ти бъде другар. В последно време си много самотна.

— Благодарение на теб.

— Да, но дъщеря ти ще ти бъде другар задълго.

— Няма да бъде дъщеря — тя отново задърпа ръцете си, но то не я пускаше, — а нещо — нечовек. — Тя погледна надолу към тялото си с ужас. — Вътре в мен е и не е човек!

Никанж я придърпа по-близо и уви сензорната си ръка около гърлото й. Тя си помисли, че то ще й инжектира нещо, от което ще изгуби съзнание. Очакваше мрака почти с нетърпение.

Но Никанж само отново я придърпа към пъна.

— Ще имаш дъщеря — каза то. — Готова си да бъдеш нейна майка. Никога нямаше да посмееш да го кажеш. Също както Джоузеф никога не посмя да ме покани в леглото си, колкото и да го искаше. Отхвърляш детето само на думи.

— Но то няма да е човек — прошепна тя. — Ще бъде нещо друго. Чудовище.

— Не бива да се самозалъгваш. Това е лош навик. Детето ще е твое и на Джоузеф. На Ахажас и Дичаан. И понеже аз го направих, оформих го, погрижих се да е красиво и без несъвместими генетични характеристики, които биха довели до смъртта му, ще бъде и мое. Ще бъде първото ми дете, Лилит. Поне първородното. Ахажас също е бременна.

Ахажас? Кога беше открило време? Беше ходило навсякъде.

— Да. Ти и Джоузеф сте родители и на нейното дете.

То използва свободната си сензорна ръка, за да обърне главата й и да я принуди да го погледне.

— Детето в твоето тяло ще прилича на теб и Джоузеф.

— Не ти вярвам!

— Разликите ще останат скрити до метаморфозата.

— О, боже! И това ли!

— Детето, което ще родиш ти, и това, което ще роди Ахажас, ще бъдат брат и сестра.

— Другите няма да се върнат тук, за да им се случи това. Аз нямаше да се върна на тяхно място.

— Нашите деца ще бъдат по-добри от нас — продължи то. — Ние ще отслабим йерархичните ви проблеми, а вие ще намалите физическите ни ограничения. Децата ни няма да се самоунищожат във война и ако се наложи да си отгледат нов крайник или да се променят по някакъв друг начин, ще могат да го направят. Ще имат и други предимства.

— Но те няма да са хора — каза Лилит. — Само това е от значение. Не можеш да го разбереш, но само това е от значение.