Октавия Батлер - Зора

— Имаше израстък — каза той. — Злокачествен тумор. Премахнахме го. В противен случай щеше да умреш.

Тя застина. Майка й беше умряла от рак. Две от лелите й го имаха и майка й беше оперирана три пъти. Сега и трите бяха мъртви, убити от нечие друго безумие. Ясно беше обаче, че тя беше продължила „семейната традиция“.

— Какво друго загубих освен тумора? — тихо попита тя.

— Нищо.

— Няколко метра черва? Яйчниците? Матката?

— Нищо. Моят роднина се погрижи за теб. Не си загубила нищо, което си искала да задържиш.

— Твоят роднина е този, който… е извършил операцията?

— Да. С внимание и любопитство. На операцията присъства и човек доктор, но по това време тя вече беше стара и умираше. Просто гледа и коментира това, което моят роднина направи.

— Той откъде знае достатъчно, че да ме оперира? Човешката анатомия би трябвало да е напълно различна от вашата.

— Роднината ми не е мъж или жена. Неговият пол се нарича оолои. То беше запознато с тялото ти, защото е оолои. На вашата планета имаше голям брой мъртви и умиращи хора, които бяха изучавани. Нашите оолои проумяха какво е нормално и ненормално, възможно и невъзможно за човешкото тяло. Оолоите, които отидоха на вашата планета, обучиха тези, които останаха тук. Моят роднина е изучавал твоите хора през по-голямата част от живота си.

— Как се учат оолоите?

Тя си представи затворени в клетки умиращи хора, представи си как всяко тяхно стенание и гърч се наблюдават отблизо. Представи си дисекции на живи същества, както и на мъртви. Представи си лечими болести, на които им е било позволено да се развият с ужасяващи последици в името на това, оолоите да се обучат.

— Те наблюдават. Имат специални органи, които използват за техния начин на наблюдение. Моят роднина те прегледа, изследва няколко от нормалните ти клетки и ги сравни с това, което беше научил от другите хора, които приличат на теб, и каза, че не само имаш рак, но и талант за рак.

— Не бих го нарекла талант. Проклятие може би. Но как би могъл твоят роднина да знае всичко това само от наблюдение?

— Може би долавя би била по-подходящата дума в случая — каза той. — Това включва много повече от зрението. Оолои знае всичко, което може да се научи за теб от гените ти. И досега се е запознало с медицинската ти история и с голяма част от начина ти на мислене. Освен това участва в тестовете ти.

— Наистина ли? Не знам дали ще мога да му простя за това. Всъщност не разбирам как може да премахне тумора, без да… без да засегне органа, върху който се е развивал.

— Роднината ми не е изрязвал тумора ти. Можеше и въобще да не те отваря, но искаше да изследва тумора отблизо с всичките си сетива. Никога не беше изследвал лично такова нещо. Когато приключи, роднината ми индуцира тялото ти, така че то да може да абсорбира рака.

— Индуцира ме… така че да абсорбирам тумора?

— Да. Моят близък даде на тялото ти един вид химическа команда.

— Вие така ли лекувате от рак себеподобните си?

— Ние не се разболяваме от това.

Лилит въздъхна.

— И на мен ми се иска същото. Достатъчно мъки причини на моето семейство.

— Повече няма да ти вреди. Моят близък каза за тумора, че е красив, но че ти лесно можеш да бъдеш предпазена от това.

— Красив?

— То възприема нещата по различен начин понякога. Ето ти храна, Лилит. Не си ли гладна?

Тя пристъпи към него, протегна се да вземе купичката и тогава осъзна какво е направила. Замръзна, но успя да се удържи да не отстъпи назад. След няколко секунди бавно се приближи към него. Не можеше да го направи бързо — да я грабне и да побегне. Правеше го с усилие. С мъка пристъпи напред, бавно, бавно.

Стиснала зъби, успя да вземе купичката. Ръката й толкова много трепереше, че разля половината от кашата. Дръпна се до леглото. След малко започна да яде това, което беше останало, и изяде всичко. Не й беше достатъчно. Беше още гладна, но не каза нищо. Не можеше да се насили да вземе още една купичка от ръката му. Ръка като маргаритка. Длан в центъра и много пръсти около нея. Пръстите поне имаха кости в тях, не бяха пипала. И той имаше само две ръце и два крака. Можеше да е много по-грозен от това, много по-малко… човекоподобен. Защо просто не можеше да го приеме? Всичко, което искаше от нея, беше да не се страхува от него и от другите като него. Защо не можеше да го направи?

Опита се да си представи, че е заобиколена от подобни същества и че е обзета от паника. Все едно изведнъж беше развила фобия — нещо, което никога не й се беше случвало преди. Но това, което изпитваше, беше същото, което беше чувала други хора да описват. Истинска ксенофобия — и очевидно тя не беше единствената.