Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Нещо се раздвижи на светлината от фенерчето.

— Виж! — каза Суон. — Ето там!

Едно малко и обгорено животинче се изправи на могилата от пръст. Главата му се килна напред към Суон и Джош. То изцвърча отново и се скри в останките.

— Това не е плъх! — констатира гигантът. — Това е…

— Гофър — довърши вместо него детето. — Виждала съм много от тях преди да ровят около парка с каравани.

— Гофър — повтори Джош. Спомни си думите на Поу-Поу: Гофърът е в дупката!

Суон се зарадва да види нещо друго живо тук долу с тях. Чуваше гризача да души в пръстта, скрит от светлината и около могилата, където… Детето изгони мисълта, защото не можеше да я преглътне. Поне майка ѝ не изпитваше вече болка и това беше нещо хубаво. Заслуша се в шумоленето на гофъра; добре познаваше тези животинки заради всички дупки, които копаеха в градината ѝ…

„Всички дупки, които копаеха“, помисли си тя.

— Джош? — каза Суон.

— Да?

— Гофърите копаят дупки.

Гигантът се усмихна вяло на това детско изказване… но усмивката му бързо застина, когато разбра какво има предвид детето. Ако някакъв гофър имаше гнездо тук долу, то навярно съществуваше дупка , която води навън! Може би точно от нея идваше въздухът! Сърцето му се сви. Навярно Поу-Поу знаеше, че някъде в мазето има дупка на гофър и се опитваше да им каже точно това. Дупката на гофъра можеше да се уголеми и да се направи тунел. „Имаме кирка и лопата — помисли си Джош. — Може би ще успеем да изкопаем път навън!“

Гигантът пропълзя до стареца.

— Хей. Чуваш ли ме? — Докосна ръката на Поу-Поу. — О, Господи — прошепна той.

Тялото на стареца беше студено и вкочанено, ръцете му бяха като залепнали до страните му. Джош насочи фенерчето в лицето на трупа и видя алените петна от изгаряния по бузите и носа, които приличаха на странни родилни белези. Очните кухини представляваха тъмнокафяви зеещи дупки. Поу-Поу беше мъртъв поне от няколко часа. Гигантът се опита да затвори клепачите му, но такива нямаше. Те също бяха изгорени и заличени.

Гофърът изцвърча. Джош се извърна от трупа и запълзя към шума. Обходи останките с фенерчето и видя животинчето да ближе опърлените си задни крака. То веднага се скри под едно стърчащо парче дърво, забито в ъгъла. Джош се опита да го извади, но то беше вклинено здраво. Заработи с цялото търпение, на което беше способен, за да го освободи.

Гофърът закряка гневно при тази инвазия. Гигантът съвсем бавно охлаби парчето дърво и го извади. Светлината разкри малка кръгла дупка в стената от пръст, на около седем-осем сантиметра от пода.

— Намерих я! — съобщи Джош, легна по корем и освети вътрешността на дупката. След половин, може би дори след един метър навътре завиваше наляво и продължаваше отвъд обсега на светлината. — Сигурно води до повърхността! — Беше развълнуван като дете в коледната сутрин. Сви юмрук и го пъхна в дупката. Пръстта беше твърда и неподатлива, обгорена дори на тази дълбочина и превърната в нещо подобно на асфалт. Щеше да е изключително трудно да се прокопае тунел в нея, но ако се следваше дупката, работата щеше да е по-лесна.

Един въпрос тормозеше Джош: искаха ли да излязат от това мазе в скоро време? Вероятно радиацията щеше да ги убие на мига. Само Господ знаеше какъв щеше да е светът на повърхността. Смееха ли лично да проверят?

Гигантът чу шум зад себе си. Той беше дрезгаво хъркане, сякаш някой се опитваше да напълни с въздух задръстените си бели дробове.

— Джош? — Суон също беше чула звука и останалите непокътнати косъмчета на врата ѝ бяха настръхнали; само преди няколко секунди беше усетила нещо да се движи в мрака.

Той се обърна и насочи фенерчето към нея. Осеяното с мехури лице на детето беше обърнато надясно. Оттам отново се разнесе ужасният хъркащ звук. Премести лъча светлина… и видяното го стисна като ледена ръка за врата.

Трупът на Поу-Поу се тресеше и неприятният звук излизаше от него. Все още е жив, помисли си изумен Джош, но бързо си каза: „Не, не! Беше мъртъв, когато го докоснах! Беше мъртъв .“

Тялото направи опит да се повдигне. Съвсем бавно, с прилепени до страните ръце, мъртвецът се изправи до седнало положение. Главата му започна да се обръща сантиметър по сантиметър, подобно на часовников механизъм, към Джош Хъчинс. Разранените му очни кухини търсеха светлината. Изгореното лице се набръчка, а устата се опита да се отвори… и гигантът си каза, че ако тези мъртви устни се размърдат, ще изгуби всичкия кураж, който му беше останал.