Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Устата се отвори със съскане в опит да си поеме въздух.

От нея се разнесе глас, който приличаше на порив на вятъра през изсъхнали тръстики. Първоначално беше неразбираем, слаб и далечен, но ставаше все по-силен и накрая каза:

— За… щи…

Очните кухини се насочиха към лъча светлина, сякаш в тях все още имаше очи.

— Защити — повтори отвратителният глас. Устата с нейните сиви устни като че ли се опитваше да оформи думите. Джош се дръпна назад и трупът изстреля като картечница: — Защити… детето.

Последва тихо свистене на въздух. Очните кухини на трупа се подпалиха. Джош стоеше като хипнотизиран, а Суон изрече едно тихичко и изумено О! Главата на мъртвеца се превърна в огнена топка и огънят бързо се разпространи и обгърна цялото тяло в един гърчещ се червеникавосин пашкул. Гореща вълна удари Джош в лицето и той вдигна ръце, за да предпази очите си. След малко ги свали отново и видя как трупът се топи в центъра на огнения си покров. Тялото остана в седнало положение, неподвижно, и всеки сантиметър от него гореше.

Горенето продължи още около тридесет секунди и постепенно огънят започна да отслабва. Последното, което изгоря, бяха подметките на обувките на Поу-Поу.

След него остана бяла пепел във формата на седнал човек. Огънят изгасна. Фигурата от пепел се разпадна — всичко беше от пепел, дори костите. Тя се превърна в купчина на пода и онова, което остана от Поу-Поу Бригс, беше готово да се изрине с лопата.

Джош се опули. Пепелта танцуваше лениво на светлината от фенерчето. „Започвам да полудявам! — помисли си той. — Всичките удари, които съм получавал, ми се отразяват едва сега!“

Зад него Суон прехапа долната си устна и се опита да потисне сълзите си от страх. „Няма да плача — каза си тя. — Повече няма да плача.“ Желанието ѝ да го стори отмина и шокираният ѝ поглед се насочи към черния гигант.

Защити детето. Джош беше чул ясно думите. „Но Поу-Поу Бригс беше мъртъв“, каза си той в опит да намери някаква логика във всичко това. Защити детето. Сю Уанда. Суон. Онова, което беше проговорило през устните на мъртвеца, вече го нямаше. Бяха останали само Джош и Суон.

Гигантът вярваше в чудеса, но от онези, библейските — разделянето на Червено море, превръщането на водата във вино и нахранването на мнозина с една кошница хляб и риба, но до този момент смяташе, че времето на чудесата отдавна е отминало. Но може би беше малко чудо, че намериха този хранителен магазин, осъзна той. Определено беше чудо, че все още бяха живи, а труп, който се движеше и говореше, не беше ежедневна гледка.

Гофърът задраска в пръстта зад него. „Подушва храната, която тече от консервите“, помисли си Джош. Може би дупката на животинчето също беше малко чудо. Не можеше да спре да зяпа купчината бяла пепел. Щеше да чува дрезгавия глас до края на живота си… колкото и дълъг да се окажеше той.

— Добре ли си? — обърна се той към Суон.

— Да — отговори с много тих глас детето.

Джош кимна. Ако нещо отвъд познанията му искаше да защити детето, помисли си той, то в такъв случай нямаше никакво проклето съмнение, че щеше да го стори. След известно време, когато отново получи власт над костите си, изпълзя до лопатата и изключи фенерчето, за да го остави да си почине. В мрака покри пепелта на Поу-Поу с пръст.

— Пушиш ли?

Предложиха ѝ пакет „Уинстън“. Сестрата си взе една цигара. Дойл Халанд извади златна запалка с инициалите „РБР“ от едната ѝ страна. Запали ѝ цигарата и клошарката си дръпна дълбоко, за да напълни дробовете си с дим. Нямаше нужда да се тревожи, че ще хване рак! Изпусна дима през носа си.

В камината на малката дървена крайградска къща, в която решиха да прекарат нощта, гореше огън. Всички прозорци бяха счупени, но успяха да задържат малко топлина в предната стая благодарение на щастливото откритие от одеяла, чук и пирони. Заковаха одеялата над най-големите прозорци и се свиха около камината. В хладилника намериха буркан с шоколадов сос, лимонада в пластмасова бутилка и изсъхнала маруля. В килера откриха само половин кутия овесени ядки и още няколко останали консерви и буркани. За щастие, всичко ставаше за ядене. Сестрата прибра консервите и бурканите в чантата си, която беше започнала да се издува от плячката ѝ. Съвсем скоро щеше да се наложи да си потърси втора чанта.

През деня бяха вървели малко повече от осем километра през тихите райони на източните покрайнини на Джърси, на запад по магистрала 280 и през Гардън Стейт Паркуей. Хапещият студ дъвчеше костите им, а слънцето не беше нищо повече от сиво петно в ниското и кафяво като кал небе. Сестрата беше започнала да забелязва, че колкото повече се отдалечаваха от Манхатън, толкова повече сгради бяха непокътнати, макар почти всички да бяха със счупени прозорци и наклонени, сякаш изместени от основите си. После стигнаха до район с двуетажни, разположени близо една до друга къщи — бяха хиляди жалки и разбити постройки, приличащи на малки готически имения — с градини колкото големината на пощенска марка, обагрени в цветовете на мъртви листа. Сестрата забеляза, че нито дърветата, нито храстите имаха някаква зеленина по тях. Вече нищо не беше зелено, всичко беше оцветено в тъмнокафявите, сиви и черни багри на смъртта.