Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Вярваш, защото вярваш — констатира Халанд. — Няма много логика в това, нали?

— Да не би да казваш, че ти не вярваш?

Свещеникът се усмихна разсеяно. След малко усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Наистина ли мислиш, че Бог те гледа, госпожо? Наистина ли мислиш, че му пука дали ще живееш още ден, или не? Какво те отличава от всички онези трупове, покрай които минахме днес? На Бог не му ли е пукало за тях? — Той вдигна запалката с инициалите в дланта си. — Какво ще кажеш за господин РБР? Дали не е ходил достатъчно често на църква? Дали не е бил добро момче?

— Не знам дали Бог ме гледа, или не — отвърна Сестрата. — Но се надявам да го прави. Надявам се да съм достатъчно важна… всички да сме достатъчно важни. Що се отнася до мъртвите… може би те са късметлии. Не знам.

— Може би наистина е така — съгласи се Халанд и прибра запалката в джоба си. — Просто не знам за какво си струва да живеем вече. Къде отиваме? Защо въобще отиваме някъде ? Имам предвид… че всяко място е достатъчно добро, за да умре човек на него, нали?

— Не планирам скоро да умра. Мисля, че Арти иска да отиде в Детройт. Ще го последвам дотам.

— А след това? Какво ще стане, когато стигнете до Детройт?

Сестрата сви рамене.

— Както вече споменах, не планирам да умирам. Ще продължа напред, докато мога да вървя.

— Никой не планира да умира — отвърна Халанд. — Някога бях оптимист, преди много-много време. Вярвах в чудеса. Знаеш ли какво се случи? Остарях. И светът стана по-зъл. Служех на Бог и вярвах в него с цялото си сърце и с всяка капка вяра, която се криеше в тялото ми. — Очите на свещеника леко се присвиха, сякаш гледаше към нещо далечно от другата страна на огъня. — Както казах, това беше преди много време. Тогава бях оптимист… сега предполагам, че съм опортюнист. Много съм добър в преценката накъде духа вятърът… и трябва да призная, че преценявам Бог или силата, която познаваме като Бог, за много, много слаба. Като умираща свещ, заобиколена от мрак. Мрак, който приближава. — Халанд седеше, без да помръдне и наблюдаваше огъня.

— Не звучиш като свещеник.

— Вече не се чувствам като такъв. Аз съм просто един… изтощен човек в черен костюм с глупава и мръсна бяла якичка. Това шокира ли те?

— Не, не мисля, че мога да се шокирам вече.

— Добре. Тогава това означава, че ти също не си чак толкова голяма оптимистка вече, нали? — Халанд изсумтя. — Съжалявам. Предполагам, че не звуча като Спенсър Трейси 20 20 Спенсър Бонавентчър Трейси (1900 — 1967) — американски театрален и филмов актьор, една от главните звезди на Златния век на Холивуд. в „Градът на момчетата“, нали? Но онези последни причастия, които дадох… те излизаха от устата ми като пепел и не можех да премахна този неприятен вкус от нея. — Погледът му се плъзна надолу към чантата отстрани на Сестрата. — Какво е това нещо, с което те видях миналата вечер? Онова стъкленото?

— Предмет, който намерих на Пето авеню.

— О. Може ли да го видя?

Сестрата извади стъкления пръстен от чантата си. Скъпоценните камъни, уловени в стъклото, избухнаха в пламенните цветове на дъгата. Отраженията затанцуваха по стените на стаята и озариха нейното и лицето на Дойл Халанд. Свещеникът си пое дълбоко въздух, защото за първи път виждаше добре предмета. Очите му се ококориха, а цветовете сияеха в зениците му. Той се протегна, за да го докосне, но дръпна ръка в последната секунда.

— Какво е това?

— Просто стъкло и скъпоценни камъни, които са се разтопили заедно. Но… миналата вечер, точно преди да се появиш, това чудо… направи нещо невероятно, което не мога да обясня. — Сестрата му разказа за Хулия Кастильо и за това, че успяха да разберат езиците си, докато бяха свързани чрез стъкления пръстен. Халанд я слушаше изключително внимателно. — Бет каза, че това чудо е вълшебно . Не съм сигурна дали е така, но знам, че е много странно. Само като го погледна, и пулсът ми се ускорява. И начинът, по който сияе … Нямам представа какво е, но съм адски сигурна, че няма да го изхвърля.

— Корона — каза тихичко мъжът. — Чух Бет да казва, че може да е корона. Прилича на тиара, нали?

— Предполагам, че си прав. Макар да не прилича особено на тиарите на витрината на „Тифани“. Имам предвид… че това чудо е криво и изглежда странно. Помня, че исках да се откажа от всичко. Исках да умра. След това го намерих и то ме накара да се замисля за… Не знам, предполагам, че е глупаво.

— Слушам те — прикани я Халанд.