Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Оръжието запя като шевна машина, но откатът го блъсна назад в останките и го събори по задник. Докато падаше, забеляза, че фенерчето експлодира в ръката на мъжа. Разнесе се сумтене, последвано от пронизителен болезнен писък. Някой изхленчи и задраска по пода. Роланд стреля в тъмното. Червените траектории на куршумите рикошираха в стените. Последва нов писък, съпроводен от отчупване на камъни. Писъкът постепенно заглъхна и момчето си помисли, че единият от мъжете е стъпил в дупка в пода и е паднал в нея. Обсипа столовата с куршуми, след което спря да стреля, защото осъзна, че отново е сам.

Заслуша се. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Сладкият аромат от използвано оръжие изпълваше въздуха.

— Хайде! — извика той. — Искате ли още? Елате ми!

В отговор получи единствено тишина. Нямаше представа дали ги беше избил всичките, или не. Със сигурност беше улучил поне един.

— Копелета — изпръхтя Роланд. — Копелета гадни, следващия път ще ви избия.

Засмя се. И се стресна, защото смехът му не звучеше като смеха на човек, когото познаваше. Искаше мъжете да се върнат. Искаше да получи още един шанс да ги убие.

Роланд потърси очилата си. Намери чувала за боклук, но не и тях, те бяха изгубени. Всичко щеше да е замъглено от сега нататък, но нямаше проблем; бездруго вече нямаше светлина. Ръцете му намериха топла кръв и тялото, на което принадлежеше. В следващите една-две минути рита главата на човека.

Вдигна чувала за боклук и с готов за употреба инграм се придвижи внимателно до мястото, на което знаеше, че се намира изходът на столовата; опипваше с пръстите на краката си за евентуални дупки в пода, но стигна успешно в коридора.

Роланд все още се тресеше от вълнение. Всичко беше черно и тихо освен бавното капене на вода. Проправи си опипом път към физкултурния салон със своя чувал с плячка в ръка. Нямаше търпение да разкаже на Краля, че се беше бил с трима тунелни тролове и че името на единия от тях беше Шор. Щяха да дойдат още тролове! Нямаше да се предадат толкова лесно, а и бездруго не беше сигурен дали успя да убие сержанта.

Ухили се в мрака. Лицето и косата му бяха подгизнали от студена пот. Той беше много, много горд със себе си, че беше успял да защити Краля, макар че съжаляваше, че беше изгубил фенерчето. В коридора стъпваше върху тела, които се бяха подули като балони.

Това щеше да се окаже най-яката игра, която беше играл. Тя беше на светлинни години от компютърната версия!

Досега не беше застрелвал никого. И не се беше чувствал толкова властен.

Заобиколен от мрак и смърт и помъкнал чувал с намерените остатъци храна и топлия инграм, Роланд Кронингер разбра какво е истинско блаженство.

От ъгъла на мазето се разнесе цвъртене, което накара Джош да посегне към фенерчето и да го включи. Слабата крушка хвърли мъждив лъч светлина, който насочи към мястото, от което се носеше звукът, за да разбере какво се крие там.

— Какво има? — попита Суон, която седеше на няколко крачки от него.

— Мисля, че имаме плъх. — Джош обходи с фенерчето наоколо, но видя единствено счупен дървен материал, царевични стъбла и купчината пръст, под която почиваше Дарлийн Прескот. Той бързо отмести светлината от гроба. Детето тъкмо беше започнало да се съвзема. — Да, мисля, че имаме плъх — повтори гигантът. — Вероятно гнездото му е скрито някъде тук долу. Хей, господин Плъх! — провикна се той. — Имаш ли нещо против да поживеем в мазето ти за известно време?

— Звучи, сякаш е ранен.

— Той сигурно смята, че и ние звучим доста зле. — Джош задържа лъча на фенерчето далеч от момиченцето; веднъж вече я беше видял на слабата светлина и това му беше достатъчно. Почти цялата ѝ красива руса коса беше изгоряла, а лицето ѝ беше осеяно с червени и пълни с вода мехури. Очите ѝ, които помнеше, че бяха поразително сини, сега бяха хлътнали и сиви като облак. Джош беше наясно, че взривът не беше пощадил и самия него — ръцете му бяха покрити със сиви петна от изгаряния. Нямаше желание да установява и другите щети по тялото си. Сигурно вече беше заприличал на зебра. Но поне с детето бяха живи засега и макар да нямаше начин да изчисли колко време беше минало от взрива насам, смяташе, че са тук долу от около четири-пет дни. Храната вече не беше проблем и разполагаха с достатъчно консервирани сокове. Явно отнякъде влизаше въздух, въпреки че в мазето беше задушно. Джош най-много се притесняваше за миризмата от нужника, но точно сега не можеше да направи нищо за нея. Навярно по-късно щеше да измисли по-чиста санитарна система, като използва празните консерви и ги заравя в пръстта.