Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Проклятие! — каза той, защото знаеше какво се е случило. Кой щеше да разчисти коридора сега? Но след като се замисли, стигна до извода, че на мъртвите не им трябваше въздух за дишане. Върна се към задачата си да събира остатъците храна от пода и да ги прибира в един найлонов чувал за боклук.

Роланд предположи, че полковник Маклин е разположил щаба във физкултурния салон. Бяха намерили истинско съкровище — пластмасова кофа за бърсалка, в която можеха да съхраняват водата от тоалетната чиния. Роланд, чийто стомах направо го разяждаше от глад, остави спящите полковник Маклин и капитан Уорнър и отиде в кухнята да търси храна. В него беше автоматът „Инграм“, преметнат на рамото му, а в панталона си беше прибрал свещената брадва. Близо до себе си на пода беше оставил фенерче, което осветяваше засъхналата храна, експлодирала от консервите в склада. Кофите за боклук в кухнята също съдържаха някои находки — бананови обелки, парчета домат, консерви, от които не беше изсипано цялото съдържание, и няколко бисквити. Всичко, което ставаше за ядене, влезе в чувала на Роланд, освен бисквитите, които бяха първото му хранене от бедствието насам.

Вдигна някакво черно парче от пода и посегна да го прибере в найлоновия чувал, но се поколеба. То му напомни за онова, което стори на хамстерите на Майк Армбръстър, когато момчето ги донесе в часа по биология. Животинчетата бяха оставени в края на стаята след училище, тъй като Армбръстър имаше тренировка по футбол. Роланд беше взел клетката с хамстерите, без да бъде забелязан от чистачките, и също толкова тайно се беше промъкнал в автомобилния цех на училището. В единия му ъгъл имаше метален казан със зеленикавокафява течност, над който висеше червена предупредителна табела с надпис: „Носете ръкавици!“.

Роланд си беше сложил един чифт тежки азбестови ръкавици и беше загукал на двата малки хамстера. През цялото време си мислеше за Майк Армбръстър, който му се смееше и го плюеше, докато беше паднал в прахта.

След това беше вдигнал клетката за дръжката ѝ и я беше потопил в казана с киселина, която караше ръждясалите брони да светват като нови.

Задържа хамстерите под течността, докато балончетата не спряха да излизат. Когато извади клетката, видя, че киселината беше нападнала метала и го беше полирала направо до блясък. После си свали ръкавиците и отнесе творението си обратно в кабинета по биология с помощта на дръжката на една метла.

Често се беше чудил каква ли физиономия беше направил Майк Армбръстър, когато беше видял двете черни парчета, останали от хамстерите му. Армбръстър не беше осъзнал, казваше си Роланд по-късно, по колко много начини можеше да му отмъсти Кралския рицар.

Момчето прибра в чувала черното нещо. Намери кутия с овесени ядки и — чудо на чудесата! — една зелена ябълка. Те също бяха прибрани в чувала. Продължи да пълзи, като преместваше малките камъни и избягваше пукнатините в пода.

Роланд се беше отдалечил прекалено много от фенерчето и затова се изправи. Чувалът за боклук беше започнал да натежава. Краля щеше да е доволен. Тръгна към светлината, като пъргаво прескачаше телата на мъртвите.

Зад гърба му се разнесе шум. Не беше силен, просто раздвижване на въздуха, и в следващия миг разбра, че вече не е сам.

Преди да успее да се обърне, една ръка запуши устата му.

— Дай чувала! — каза мъжки глас. — Бързо!

Той му беше отнет насила.

— Малкият шибаняк има автомат „Инграм“! — Оръжието също беше изтръгнато от рамото му. Ръката се махна от устата му и беше заменена от ръка на гърлото му. — Къде е Маклин? Къде се крие копелето?

— Не мога… Не мога да дишам — изграчи Роланд.

Мъжът изруга и го блъсна на пода. Очилата на момчето изхвърчаха и един ботуш натисна гръбнака му.

— Кого щеше да убиеш с този автомат, хлапе? Щеше да се увериш, че всичката храна ще остане за теб и полковника ли?

Един от спътниците на мъжа взе фенерчето и го насочи в лицето на Роланд. Според него бяха трима, ако можеше да съди по гласовете и движенията им, но не беше напълно сигурен. Потръпна, когато чу изщракването на предпазителя на автомата.

— Убий го, Шор! — настоя единият от мъжете. — Пръсни му шибания мозък!

Шор. Роланд знаеше това име. Сержант Шор.

— Знам, че е жив, хлапе. — Шор стоеше над него, а кракът му натискаше гърба му. — Слязох долу в командния център и заварих всички онези хора да работят в тъмното. Намерих също и ефрейтор Прадос. Той ми каза, че някакво хлапе е извадило Маклин от ямата и че полковникът е ранен. Оставил е Прадос долу да умре, нали?