Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Съжалявам. Просто… Имам предвид, че отново си млада, а аз стоя тук като пържен картоф в червена пижама. Искам да кажа… че това не е правилно .

Тя се намръщи, сякаш не можеше да разбере за какво ѝ говори.

— Ама че си глупчо. Не ти ли харесва сандвичът?

— Да. Разбира се, че ми харесва. — Арти отхапа от него, като очакваше да се разтвори като мираж между зъбите му, но усети вкуса на пастърмата и ако това наистина беше сън, то ядеше най-вкусния проклет въображаем сандвич на света! Наля си трета чаша вино и я гаврътна развеселен. Сладкият и чист аромат на боровата гора изпълваше въздуха и той вдиша дълбоко от него. Вторачи се в зелените дървета и ливадите и си помисли: „Господи, о боже мой, хубаво е човек да е жив!“

— Добре ли си?

— А? — Гласът го стресна. Примига и пред очите му се появи осеяното с мехури лице на Сестрата. Стъкленият пръстен все още беше в ръцете му.

— Попитах те дали си добре — повтори клошарката. — Зяпаш това нещо вече повече от половин минута. Просто стоиш и се пулиш насреща му.

— О. — Арти видя кладата, лицата на Бет и Испанката и разрушените стени на сградата. „Нямам представа къде отидох — помисли си той, — но отново се върнах.“ Въобрази си, че все още може да усети вкуса на пастърмата, пикантната горчица и виното в устата си. Просто се чувстваше малко замаян, сякаш беше пил прекалено много и прекалено бързо. Стомахът му обаче беше пълен и вече не беше жаден. — Да, добре съм. — Пръстите му си поиграха още известно време със стъкления пръстен и накрая го върна на Сестрата. — Благодаря ти — каза ѝ.

Тя го взе. За момент ѝ се стори, че помирисва… какво? Алкохол? Слабият мирис бързо се изпари. Арти Уиско се отпусна и се оригна.

— Може ли да го поддържа? — попита Бет. — Ще внимавам с него. — Взе го от ръцете на Сестрата, а Испанката му се възхити иззад рамото ѝ. — Напомня ми за нещо. Нещо, което съм виждала — каза секретарката. — Но не мога да се сетя какво. — Вторачи се през стъклото в проблясъците на топаз и диаманти. — О, Господи, имаш ли представа колко може да струва ?

Сестрата сви рамене.

— Предполагам, че би струвало доста преди няколко дни. Сега не съм толкова сигурна. Вероятно ще получим някоя и друга консерва с храна и отварачка за него. Може би кутия кибрит. Най-много кана с чиста вода.

„Вода“, помисли си Бет. Бяха минали повече от двадесет и четири часа, откакто беше пила от джинджифиловата бира. Усещаше устата си като сухо поле. Щеше да е прекрасно, ако имаше малко вода, дори само една глътка .

Пръстите ѝ изведнъж потънаха в стъклото.

Само дето вече не беше стъкло, а поток от вода, който течеше между многоцветните камъни. Секретарката издърпа ръката си и от връхчетата на пръстите ѝ като диаманти западаха капки вода обратно в течащия поток.

Сестрата я гледаше недоумяващо, но Бет се чувстваше отдалечена от нея и от руините на града около тях. Усещаше присъствието на другата жена, но тя сякаш беше в друга стая на някакво вълшебно имение, за чиято предна врата току-що беше намерила ключа. Хладният поток издаваше съблазнителен кикот, докато минаваше покрай цветните камъни. „Не е възможно върху скута ми да тече вода — помисли си младата жена и за момент потокът потрепери и започна да избледнява — заприлича на измислена мъгла, изпарена от силното слънце на разума. — Не!, пожела си Бет. Още не!“

Водата продължи да тече точно под ръцете ѝ и да се движи от единия край до другия.

Секретарката пъхна отново ръка вътре. „Толкова е прохладна, толкова прохладна.“ Задържа част от водата в длан и я поднесе до устата си. На вкус беше по-добра от всяка чаша „Перие“, която беше пила. Пи отново от нея, след което наведе глава до потока и отпи, докато водата заливаше бузата ѝ като безспирна целувка.

Сестрата си помисли, че Бет Фелпс е изпаднала в транс. Очите на секретарката се оцъклиха. Също като Арти и тя не помръдна повече от тридесет секунди.

— Хей! — каза клошарката, протегна се и сръга Бет. — Хей, какво ти става?

По-младата жена вдигна поглед. Очите ѝ се проясниха.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че е време да си починем малко. — Сестрата се опита да вземе стъкления пръстен, но Испанката неочаквано го сграбчи и побягна, като се скри сред останките и го притисна до тялото си. Клошарката и Бет скочиха на крака… и на Бет ѝ се стори, че коремът ѝ е пълен с вода.

Сестрата отиде при Испанката, която плачеше с наведена глава. Приклекна до нея и ѝ заговори нежно: