Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Бет Фелпс изпъна ръце към огъня.

— Господи, толкова е студено! Защо е толкова студено? Все още е юли!

— Не съм учен — отговори Арти, който седеше между нея и Испанката, — но смятам, че взривът е вдигнал много прах и боклуци във въздуха, които са направили нещо на атмосферата — прецакали са слънчевите лъчи или нещо подобно.

— Никога… никога преди не ми е било толкова студено! — Зъбите на жената тракаха. — Просто не мога да се стопля .

— Лятото свърши — заяви Сестрата, докато ровеше в чантата си. — Мисля, че ще мине доста време, преди да се върне отново. — Тя извади нарязаната шунка, последния клисав хляб и двете консерви с аншоа. В подгизналата чанта имаше няколко предмета, които беше намерила днес: малка алуминиева тенджера с гумирана дръжка, малък нож с назъбено острие, бурканче с разтворимо кафе „Фолгърс“ и само едната от комплект градински ръкавици, на която два от пръстите бяха изгорени. Натъпкан на дъното на чантата беше стъкленият пръстен, който нито беше поглеждала, нито беше докосвала, откакто излязоха от тунела. Искаше да си запази удоволствието да гледа и да държи това съкровище по-късно, като подарък, който беше решила да си подари в края на деня.

Никой от тях не заговори отново за тунел „Холанд“. Преживяното им се струваше като някакъв страшен сън, който искаха да забравят. Но Сестрата се чувстваше по-силна сега. Бяха успели да минат през тунела. Това означаваше, че могат да преживеят още една нощ и още един ден.

— Хапнете малко хляб. Ето. Не прекалявайте с шунката. — Тя задъвка клисавия си хляб и погледна Испанката, която също се хранеше. — Имаш ли име? — попита я. Жената я погледна с безразлично изражение. — Име. — Размаха пръст, все едно пишеше във въздуха. — Как се казваш?

Испанката се зае да си откъсне малко парче от шунката, което да лапне на една хапка.

— Може би е луда — предположи Арти. — Сещаш се, загубила е детето си, вероятно се е побъркала заради това. Мислиш ли, че е възможно?

— Да — съгласи се Сестрата и преглътна хляба с вкус на прах.

— Предполагам, че е пуерториканка — каза Бет. — Почти се записах да уча испански в колежа, но реших, че музиката е по-подходяща.

— Какво правиш… — Арти млъкна на средата на въпроса си. Усмихна се вяло, но усмивката му бавно се изпари. — С какво си изкарваш прехраната, Бет?

— Работя в компания за производство на ВиК части на име „Холмхаузър“. Намира се на Единадесета западна. „Броуърд Билдинг“, трети етаж, ъглов офис. Секретарка съм на господин Олдън — той е вицепрезидент. Искам да кажа… той беше вицепрезидент. — Младата жена се подвоуми в опит да си спомни. — Господин Олдън имаше главоболие. Помоли ме да отида до аптеката от другата страна на улицата, за да му взема шишенце „Ексцедрин“. Помня, че стоях… на ъгъла на Единадесета и Пето и чаках светофарът да светне зелено. Един много приятен на външен вид мъж ме попита дали знам къде се намира някакъв суши ресторант, но му отговорих, че нямам представа. Светофарът светна зелено и всички тръгнаха да пресичат улицата. Но аз исках да продължа да си говоря с този мъж, защото беше много сладък… Е, не се срещам с много мъже, с които да ми се иска да изляза. Бяхме на средата на улицата, а той ме погледна, усмихна ми се и ми каза: „Казвам се Кийт. А ти?“ — Бет се усмихна тъжно и поклати глава. — Така и не успях да му отговоря. Помня, че чух някакъв силен грохот. Почувствах как ме залива гореща вълна, която ме събори. След това… мисля, че някой ме сграбчи за ръката и ми каза да бягам. Така и направих. Побягнах, все едно дяволи ме преследваха. Навсякъде пищяха хора. Мисля, че и аз пищях. Единственото, което помня след това, е как някой каза: „Още е жива“. Побеснях. Естествено , че съм жива!, помислих си аз. Защо да не съм? Отворих очи и видях, че господин Каплан и Джак са се надвесили над мен. — Бет погледна втренчено Сестрата. — Ние не сме… не сме единствените, които оживяха, нали? Искам да кажа… не сме сами , нали?

— Съмнявам се. Онези, които са оцелели, вероятно вече са тръгнали на запад… или пък на север или юг — отговори клошарката. — Определено нямат никаква причина да тръгнат на изток .

— Господи. — Бет си пое рязко въздух. — Мама и татко. Малката ми сестра. Живеят в Питсбърг. Не мислиш, че и там… е същото като тук, нали? Искам да кажа, Питсбърг може да е добре, нали? — Тя се усмихна накриво, но в очите ѝ гореше дивашки пламък. — Защо им е да бомбардират Питсбърг, нали?

— Да — съгласи се Сестрата и се съсредоточи в отварянето на една от консервите с аншоа с помощта на малкия ѝ пръстен. Беше наясно, че от соления вкус на рибата щяха да ожаднеят още повече, но храната си беше храна. — Някой иска ли от това? — Тя загреба с пръст от филето и го лапна. Рибният вкус накара езика ѝ да се свие, но въпреки това изяде хапката, защото в рибата имаше йод или май беше нещо друго, което беше добре за нея. Бет и Арти също си взеха по едно парче, но Испанката извърна глава.