Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Продължиха напред, като внимаваха къде стъпват на всяка крачка. Тунелът простена за пореден път над тях, още отломки полетяха надолу… и изведнъж Сестрата осъзна, че водата отново е стигнала до кръста ѝ.

— Излизаме! — провикна се тя. — Благодаря на Бога, излизаме! — Напрегна се в опит да различи някаква светлина отпред, но изходът още не се виждаше. „Не спирай! Почти стигна!“

Сестрата се спъна в нещо на дъното.

В лицето ѝ избухнаха безброй балончета и във водата пред нея изплува труп, който беше овъглен и изсъхнал като парче дърво. Ръцете му бяха застинали върху лицето, а устата му се беше изкривила в беззвучен писък.

Запалката изгасна.

Трупът се отпусна на рамото на клошарката в мрака. Тя остана неподвижна, а сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите ѝ. Знаеше, че може да си изгуби ума в този момент или да…

Пое си разтреперана въздух и избута тялото настрани с предмишницата на ръката си. Трупът потъна отново, последван от наподобяващ кикот звук.

— Ще ни изведа оттук — чу се да изрича това обещание, а в гласа ѝ имаше упоритост, която не подозираше, че притежава. — Майната му на мрака! Излизаме!

Направи нова крачка, а след нея още една.

Съвсем бавно водата се снижи до коленете им. И макар Сестрата да не знаеше колко време е минало и колко точно крачки са направили, пред тях се появи изходът на тунел „Холанд“.

Бяха стигнали крайбрежието на Джърси.

— Вода… Моля… Дайте ми малко вода…

Джош отвори очи. Гласът на Дарлийн отслабваше. Той се изправи и запълзя към мястото, на което беше наредил всички изровени консерви. Бяха десетки, като много от тях бяха смачкани и течаха, но съдържанието им беше добро. Последното им хранене се състоеше от печен боб, прокаран със зеленчуков сок. Отварянето на консервите се беше превърнало в доста лесно начинание, след като намери отвертка. В пръстта откри още лопата със счупена глава, кирка и парчета от рафтовете с провизии. Джош беше наредил всичко в ъгъла — инструментите и големите и малките консерви — с всеотдайността на мишка.

Намери зеленчуковия сок и запълзя към Дарлийн. Усилието го изпоти и отново го изтощи. Миризмата от нужника, който беше изкопал в другия край на мазето, също не помагаше особено.

Протегна се в мрака и докосна ръката на Суон. Тя беше прегърнала главата на майка си.

— Ето. — Джош наклони консервата към устата на Дарлийн, която пи шумно за момент и после бутна ръката му.

— Вода — замоли се тя. — Моля те… дай ми малко вода.

— Съжалявам. Нямаме.

— Мамка му — измърмори жената. — Изгарям.

Джош нежно сложи ръка на челото ѝ. Имаше чувството, че е докоснал скара. Треската ѝ беше много по-лоша от неговата. Недалеч от тях Поу-Поу също се държеше и на интервали от време бълнуваше за гофъри, изгубените ключове за пикапа му и някаква жена на име Голди.

— Блейкман — изграчи Дарлийн. — Трябва да… трябва да стигнем до Блейкман. Суон, скъпа? Не се тревожи, ще отидем там.

— Да, госпожо — отвърна тихо детето и Джош усети всичко в гласа ѝ: то знаеше, че майка му е на прага на смъртта.

— Веднага след като ни изкарат оттук, тръгваме. Господи, в момента виждам лицето на татенцето пред очите си! — Дарлийн се засмя и дробовете ѝ забълбукаха. — О, как само ще му изскочат комбалите!

— Много ще се зарадва да ни види, нали? — попита Суон.

— Разбира се! Проклятие, ще ми се… да дойдат и да ни извадят от тук! Кога ще дойдат?

— Скоро, мамо.

Детето е пораснало с десет години от взрива насам, помисли си Джош.

— Аз… сънувах Блейкман — каза Дарлийн. — Двете с теб бяхме… вървяхме и оглеждахме старите къщи… бяха точно пред нас, от другата страна на полето. И слънцето… слънцето печеше толкова силно. О, какъв хубав ден беше. Погледнах над полето и видях татенцето на верандата… Той ми махаше да отидем при него. Вече не ме… не ме мразеше. И изведнъж… мама също излезе от къщата, застана на верандата до него… и двамата се хванаха за ръце. Мама се провикна: „Дарлийн! Дарлийн! Чакаме те, дете! Прибирай се у дома, веднага!“ — Жената млъкна и за миг се чуваше единствено влажният звук от дишането ѝ. — Ние… ние тръгнахме през полето, но мама каза: „Не, скъпа! Само ти. Само ти. Не взимай момиченцето. Само ти.“ Но аз не исках да отивам без моя ангел, страхувах се. Но мама каза: „Момиченцето трябва да продължи! Трябва да продължи по своя дълъг път.“ О… как ми се искаше да прекося това поле… Много го исках… но… не можех. — Дарлийн намери ръката на Суон. — Искам да се прибера у дома, скъпа.