Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Бет се беше оцъклила насреща ѝ. „Тази жена се изключи“, помисли си Сестрата. Може би така беше най-добре.

— Арти? Готов ли си? — попита го тя и получи единствено изсумтяване в отговор.

Тръгнаха напред през водата, която вече посягаше към раменете им. Все още нямаше никаква светлина отпред и никакъв знак за изход. Сестрата потръпна, когато една каменна отломка с размерите на капак на шахта се стовари върху един смазан камион на около три метра от нея. Приближаваха водопада. Тунелът простена над главите им, докато се опитваше да удържи на натиска на река Хъдсън. Сестрата чу слаб глас зад тях:

— Върнете се! Моля ви, върнете се!

Тя пожела на Джак Томачек всичко най-добро и в следващия миг грохотът на водопада удави призива му.

Чантата ѝ беше пълна с вода, а дрехите ѝ бяха натежали сериозно, но продължаваше да държи запалката над главата си. Беше започнала да ѝ пари изключително много в ръката, но не смееше да изгаси пламъка ѝ. Виждаше дъха си на светлината, а водата вкочаняваше краката ѝ и сковаваше колената. „Още една стъпка — каза си клошарката. — И още една. Продължавай!“

Минаха покрай поредната нереалистична купчина от разтопени автомобили и Испанката изрева от болка, когато ръбът на някакъв метал под водата поряза крака ѝ, но тя стисна зъби и не се оплака. Малко по-нататък краката на Арти се омотаха в нещо и той падна. След секунда се появи отново на повърхността, плюеше вода и кашляше, но иначе беше добре.

Тунелът се извиваше и Сестрата каза:

— Спрете.

На слабата светлина пред тях блестеше порой от стичаща се отгоре вода, която се разпростираше по цялата ширина на тунела. Трябваше да минат през водопада и клошарката знаеше какво означава това.

— Ще се наложи да изгася запалката, докато преминем — каза тя. — Всички се дръжте здраво. Готови ли сте?

Бет я стисна за ръката, а Арти изграчи:

— Готов съм.

Сестрата затвори капачето на запалката. Мракът погълна всичко. Сърцето ѝ биеше като чук в гърдите ѝ. Тя стисна здраво запалката в юмрука си, за да не я изтърве, и тръгна напред.

Водата я удари толкова силно, че я събори. Изпусна ръката на Бет и младата жена изпищя. Сестрата френетично се опита да се изправи на крака, но имаше нещо хлъзгаво и тинесто по цялото дъно. Водата беше влязла в устата и очите ѝ, затова не можеше да си поеме въздух, а мракът изкривяваше чувството ѝ за ориентация. Левият ѝ крак беше хванат в капана на някакъв подводен предмет и ѝ се прииска да изпищи, но беше наясно, че ако го стори, всички бяха загубени. Размаха свободната си ръка, а другата се опитваше да държи над водата, за да не намокри запалката… и след малко нечии пръсти напипаха рамото ѝ.

— Хванах те! — изкрещя Бет, чието тяло също беше подложено на ударите на водопада. Тя помогна на Сестрата да се изправи. Клошарката освободи крака си с голямо усилие, което едва не ѝ коства загубата на маратонката. Но след малко вече беше свободна и можеше да продължи да води групичката си напред.

Сестрата нямаше представа колко време им беше отнело да преминат водопада — може би две минути, или пък три, — но изведнъж го бяха преодолели и тя вече не зяпаше като риба, за да си поеме въздух. Главата и раменете ѝ бяха натъртени, сякаш я бяха използвали за боксова круша. Изкрещя „Успяхме!“ и измина известно разстояние с хората си, докато не се удари в нещо метално. Намести запалката в ръката си и се опита да я запали.

Една искра подскочи, но не се появи пламък.

„О, Господи!“, помисли си Сестрата. Опита отново. Този път се появи цяла звезда от искри, но отново не получи нито пламък, нито светлина.

— Хайде де, хайде! — прошепна тя. Третият път също не ѝ донесе щастие. — Запали се, проклета да си! — Запалката обаче не я послуша нито на четвъртия, нито на петия път, и Сестрата се замоли да не се е намокрила прекалено много.

На осмия опит се появи малък и слаб пламък, който потрепна и почти изгасна. „Газта е на свършване“, осъзна тя. Трябваше да се измъкнат оттук, преди да свърши изцяло. До този момент не беше помисляла дори, че здравият ѝ разум можеше да зависи от един слаб пламък.

От водата до нея се подаваха подобно на муцуна на алигатор капакът и бронята на „Кадилак“. Пред нея поредната кола беше обърната по таван и на повърхността се подаваха нарязаните от джантите гуми. Намираха се насред лабиринт от останки, а светлината, с която разполагаха, беше бегло подобие на онази отпреди малко. Зъбите на клошарката бяха започнали да тракат, а краката ѝ бяха като замръзнали буци олово.