Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Роланд преметна ремъка на автомата през рамо и го намести, за да може бързо да стигне до оръжието, ако имаше нужда от него. Вече беше готов да последва Краля навсякъде. От калните води на съзнанието му изплуваха лица — на мъж и на жена — но той ги потопи отново. Не искаше повече да си спомня тези лица. Нямаше смисъл, те само го отслабваха.

Маклин беше готов.

— Добре — каза той, — да видим какво ще открием.

Едноокият гърбушко и момчето с пукнатите очила го последваха в мрака.

— Госпожо — каза Джак Томачек, — ако смяташ, че можем да минем през това , значи мястото ти е в лудницата в Белвю.

Сестрата не отговори. Суровият вятър, който идваше от река Хъдсън, брулеше лицето ѝ и тя присви очи срещу бодящите ледени иглички, които се сипеха от черните облаци над тях, простиращи се от хоризонт до хоризонт като някакъв погребален саван. Немощни жълти слънчеви лъчи намираха пролуки в облаците и се движеха като прожекторите в долнопробен филм за бягство от затвора, които бързо изгасваха, когато пролуките се затвореха. Самата река беше помътняла от трупове, боклуци и скелетите на изгорени лодки и баржи. Всичко това се носеше лениво на юг към Атлантическия океан. В рафинериите от другата страна на плашещата река продължаваха да горят огньове. Огромна маса черен дим се издигаше като вихрушка над брега на Джърси.

Зад Сестрата стояха Арти, Бет Фелпс и жената от испански произход. Всички се бяха загърнали със завеси и палта, които да ги пазят от вятъра. Испанката плака през по-голямата част от нощта, но сега очите ѝ бяха сухи и беше приключила с плакането.

Под хребета, на който стояха, се намираше входът на тунел „Холанд“. Той беше запушен от превозни средства, чиито резервоари бяха експлодирали, но не това беше най-лошото. Сестрата видя, че останките от всички тези автомобили бяха затънали до над гумите в мръсна вода от река Хъдсън. Някъде вътре в този дълъг и мрачен тунел таванът беше поддал и водата беше нахлула вътре. Все още не беше достатъчно, за да го срути като тунел „Линкълн“, но достатъчно, за да направи прекосяването му едно опасно изпитание в блато от изгорели автомобили, тела и Бог знае какво още.

— Не ми се плува — каза Джак. — Нито пък изгарям от желание да се удавя. Ако това копеле се изтърси на главите ни, можем да си цункаме задниците за сбогом.

— Добре, имаш ли по-добро предложение?

— Ще отидем на изток до Бруклинския мост. Или ще минем през Манхатънския мост. Само не оттук.

Сестрата обмисли вариантите за момент. Тя държеше кожената си чанта близо до себе си и вътре в нея усещаше очертанията на стъкления пръстен. По някое време през дългата нощ сънува създанието с горящата ръка, което крачеше гордо сред дима и руините и се оглеждаше за нея. Страхуваше се от него много повече, отколкото от наводнения тунел.

— Ами ако мостовете вече ги няма?

— А?

— Ами ако двата моста ги няма? — повтори спокойно въпроса си тя. — Огледайте се наоколо и ми кажете дали според вас тези уязвими мостове са оцелели след онова, което е отнесло Световния търговски център и „Емпайър Стейт Билдинг“.

— Възможно е. Няма как да разберем, ако не проверим.

— И така ще изгубим още един ден. През това време тунелът може да бъде напълно наводнен. Не знам за вас, но аз нямам нищо против да си намокря краката.

— Тцъ. — Джак поклати глава. — Няма начин да вляза там, госпожо! А ти си пълна откачалка, ако го направиш. Виж, защо искаш да напуснеш Манхатън? Тук можем да намерим храна и да се върнем обратно в мазето! Няма нужда да си тръгваме!

— Вие да — съгласи се Сестрата. — Но аз трябва да продължа. Тук няма нищо.

— Аз идвам с теб — каза Арти. — Не се страхувам.

— Кой е казал, че се страхувам ? — контрира го Джак. — Не се страхувам! Просто не съм шибан ненормалник, това е всичко!

— Бет? — Сестрата се обърна към младата жена. — Ами ти? Ще дойдеш ли с нас или не?

Бет погледна изплашено към запушения тунел и след малко отговори:

— Да. Идвам с вас.

Сестрата докосна Испанката по ръката, посочи ѝ тунел „Холанд“ и пресъздаде с два пръста ходещо човече. Другата жена все още беше прекалено шокирана, за да отговори.

— Трябва да стоим близо един до друг — каза Сестрата на Бет и Арти. — Не знам колко ще е дълбока водата там.

Мисля, че трябва да се хванем за ръце, докато прекосяваме тунела, за да не изгубим някого. Става ли?

Двамата кимнаха. Джак изпръхтя.

— Вие сте полудели! Изгубили сте си ума!