Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Роланд Кронингер спря и лъчът на фенерчето му прониза мрака пред него.

— Ето го — каза Мечо. — Ето го. Видяхте ли? Казах ви, нали ви казах? Казах ви.

Маклин направи няколко крачки напред и взе фенерчето от Роланд. Обходи с него стената от камъни и плочи, която напълно блокираше коридора пред тях, като търсеше някаква пролука, слабо място, цепнатина, в която да пъхне лост, каквото и да било. Нямаше такива, дори плъх не можеше да се промъкне от другата страна.

— Бог да ни е на помощ — изрече тихо полковникът.

— Казах ви! Видяхте ли? Нали ви казах? — бърбореше Мечо. След като намериха тази блокада, и последните частици здрав разум, които му бяха останали, се изпариха.

Зад тази стена от камъни се намираше резервният склад с провизии и оборудване на Земен дом. Бяха отрязани от всичко — резервни фенерчета, батерии, тоалетна хартия, сигнални ракети, всичко .

— Прецакани сме — разкикоти се Мечо. — О, колко сме прецакани !

На лъча от фенерчето се сипеше прах. Маклин го вдигна и видя кривите пукнатини по целия таван в коридора. Голяма част от него можеше да се срути всеки момент. Отвсякъде висяха кабели и жици, както и прътове арматура, които трябваше да поддържат Земен дом по време на ядрена атака. Кикотенето на Мечо беше примесено с хлипания. Маклин едва сега осъзна напълно какво се беше случило. Проявата на слабост, която капитанът показваше с държанието си, го разгневи. Той стисна зъби, а лицето му се изкриви от ярост, когато се обърна, за да удари Мечо през лицето със сърбящата го дясна длан.

Само дето вече нямаше такава и когато раздвижи ръката си, изпита изгаряща и разкъсваща болка и от раната отново потече кръв, която попи в превръзката.

Полковникът притисна наранената ръка към тялото си и стисна здраво очи. Повдигаше му се и имаше чувството, че всеки момент ще повърне или ще припадне. „Дисциплина и контрол — помисли си той. — Стегни се, войнико! Стегни се, проклет да си! “

„Когато отново отворя очи — каза си той, — тази каменна стена няма да е там. Ще минем по коридора и ще стигнем до склада с храната. Всичко ще е наред. Моля те, Господи… моля те, оправи всичко.“

Отвори очи.

Каменната стена все още беше тук.

— Някой да има пластичен експлозив? — попита Маклин, а гласът му проехтя в коридора. Това беше глас на луд човек; глас на човек, който беше попаднал на дъното на кална яма, а навсякъде около него имаше трупове.

— Ще умрем — констатира Мечо, който едновременно се хилеше и хлипаше, а в единственото му око проблясваше дивашки пламък. — Пред нас е най-голямата гробница в света!

— Полковник? — Това беше момчето. Маклин освети лицето му с фенерчето. То представляваше прашна, изцапана с кръв и лишена от емоции маска. — Имаме ръце.

— Ръце. Разбира се. Аз имам само една ръка. Ти имаш две. Двете на Мечо не струват пукната пара. Разбира се, че имаме ръце.

— Нямам предвид нашите ръце — отвърна спокойно Роланд. Беше му хрумнала една много добра идея. — Техните ръце. На онези там горе, които все още са живи.

— Цивилните? — Полковникът поклати глава. — Вероятно няма да успеем да намерим дори десет души, които да работят! А и погледни този таван. Виждаш ли пукнатините? Останалата част е на път да се срути. Кой ще иска да работи, когато това нещо виси над главата му?

— На какво разстояние се намира складът за храна от тази стена?

— Не знам. Може би пет-шест метра. Дори десет.

Роланд кимна.

— Ами ако им кажем, че са само три метра? И не споменаваме нищо за тавана? Мислите ли, че ще работят?

Маклин се поколеба. „Бива си го това хлапе — помисли си той. — Какво знае то въобще за нещата?“

— Ние тримата ще умрем — каза момчето, — ако не успеем да стигнем до тази храна. А няма да го направим, ако не накараме някой друг да свърши работата. Може би таванът ще падне, може би няма да падне. Ако падне, ние няма да сме отдолу, нали?

— Те ще разберат, че таванът е на път да се срути. Трябва само да вдигнат глави и да видят тези проклети пукнатини!

— Няма да могат да ги видят — отговори тихичко Роланд — в тъмното. Във вас е единствената светлина, нали? — В ъгълчетата на устата му се появи усмивка.

Маклин примига бавно. Стори му се, че вижда някакво раздвижване в тъмното над рамото на Роланд Кронингер. Премести с няколко градуса фенерчето. Войника сянка се беше навел с отпуснати ръце върху бедрата си. Беше облечен в камуфлажната си униформа и с шлема със зелена мрежа на него. Под черната и зелена камуфлажна боя лицето му беше с цвят на пушек.