Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Каза един от вас. Колко хора сте? — попита Сестра Крийп.

— Ние и още двама. Не, всъщност един. Една жена от испански произход, която всички наричаме Испанката. Снощи изгубихме господин Каплан — той пи от водата. Момчето също почина вчера. А госпожа Айвърс умря в съня си. Останахме само четирима.

— Трима — поправи я полицаят.

— Да. Правилно. Останахме само трима. Испанката е долу в мазето. Не можем да я накараме да излезе оттам, а никой от нас не знае испански. Ти знаеш ли?

— Не, съжалявам.

— Аз съм Бет Фелпс, а това е Джак… — По-младата жена не успя да си спомни фамилията му и поклати глава.

— Джак Томачек — помогна ѝ той.

Арти се представи отново, а Сестра Крийп попита:

— Защо не сте тук горе, а сте в мазето?

— Защото там е по-топло — отвърна Джак. — И по-безопасно.

— По-безопасно? Какво имаш предвид? Ако тази стара сграда се помръдне отново, ще ви падне на главите.

— Вчера бяхме тук горе — обясни Бет. — Младежът — който по мое мнение беше около петнадесетгодишен — бе най-силният сред нас. Беше етиопец или нещо подобно и говореше само малко английски. Излезе, за да потърси храна и се върна с няколко консерви телешка супа, котешка храна и бутилка вино. Но… те го последваха дотук. Намериха ни.

— Те? — попита Арти. — Кои са те?

— Трима са. Изгорени са толкова лошо, че не можеш да разбереш дали са мъже или жени. Проследиха го дотук, въоръжени с чукове и счупени бутилки. Единият от тях имаше брадва. Искаха храната ни. Младежът им се противопостави и онзи с брадвата… — Бет млъкна и се загледа с оцъклени очи в оранжевия пламък на запалката в ръката си. — Бяха луди — продължи тя. — Те… те не бяха човешки същества . Единият от тях сряза лицето ми. Предполагам, че извадих късмет. Избягахме им, но те ни взеха храната. Не знам къде отидоха. Но си спомням… че миришеха на… на изгорели чийзбургери. Не е ли странно? Сетих се за… изгорели чийзбургери. Затова се скрихме в мазето. Нямаме представа какви други… неща има там навън.

„Представа си нямаш колко си права“, помисли си Сестра Крийп.

— Опитах се да им се противопоставя — намеси се Джак. — Явно обаче вече не съм в добра бойна форма. — Той се обърна и Сестра Крийп и Арти потръпнаха. Целият гръб на Джак Томачек, от раменете до кръста, представляваше яркочервена гнойна маса от изгорена кожа. Той отново се обърна към тях. — Най-лошото изгаряне, което този стар поляк някога е имал. — Полицаят се усмихна горчиво.

— Чухме ви, че сте тук горе — каза Бет. — В началото си помислихме, че онези са се върнали. Дойдохме да подслушаме и ви чухме, че ядете. Слушайте… Испанката не е яла нищо. Може ли да ѝ занеса малко хляб?

— Заведете ни в мазето. — Сестра Крийп стана на крака. — Ще отворя шунката.

Бет и Джак ги поведоха по някакъв коридор. От горе се стичаше вода и на пода се образуваше голяма черна локва. Стигнаха до дървено стълбище без парапет, което водеше надолу в мрака. Стъпалата се тресяха заплашително под краката им.

Долу наистина беше по-топло, макар и само с няколко градуса, но от устите им продължаваше да излиза пара. Каменните стени все още се държаха и таванът беше почти здрав, ако се изключеха няколкото дупки, през които влизаше дъждът. „Тази сграда е стара — помисли си Сестра Крийп. — Вече не ги правят толкова здрави.“ Каменни колони, разположени на интервали, поддържаха тавана. Някои от тях бяха напукани, но все още никоя не се беше срутила. Все още , помисли си клошарката.

— Ето я. — Бет тръгна към някаква фигура, която се беше свила в основата на една от колоните. Точно върху главата ѝ се стичаше черна вода; тя се намираше в увеличаваща се локва от заразен дъжд и държеше нещо в ръцете си. Запалката на Бет изгасна. — Съжалявам — каза тя. — Стана прекалено гореща, а и не искам да използвам всичката ѝ газ. Беше на господин Каплан.

— Какво направихте с телата?

— Изнесохме ги. Това място е пълно с коридори. Отнесохме ги в края на един от тях и ги оставихме там. Аз… исках да кажем молитва за тях, но…

— Какво?

— Забравих как да се моля — отвърна тя. — Моленето… вече няма особен смисъл.

Сестра Крийп изсумтя и бръкна в чантата, за да извади пакета с нарязана шунка. Бет коленичи и предложи бутилката с джинджифилова бира на жената от испански произход. По ръката ѝ закапа дъждовна вода.

— Ето — каза тя. — Нещо за пиене. Ел дринко.

Испанката издаде тих скимтящ звук, но не отговори.

— Не иска да помръдне оттам — каза Бет. — Водата пада точно върху нея, но тя не иска да се премести на два метра на сухо. Искаш ли храна? Ядене? Господи, как може да живееш в Ню Йорк и да не знаеш английски?