Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Гофърът е в дупката! — обади се Поу-Поу. — Майчице, глей го само как избяга!

— Защо постоянно говори за някакъв гофър? — попита Суон.

— Ранен е. Не знае какво приказва. — Старецът замърмори, че не може да си намери пантофите, че посевите се нуждаят от дъжд и отново млъкна. От тялото му се носеше топлина като от отворена фурна и на Джош му беше ясно, че няма да изкара дълго. Само Бог знаеше какво може да ти причини в главата гледката от взрива.

— Мама каза, че отиваме в Блейкман — обясни Суон, която досега беше насочила вниманието си към Поу-Поу. Тя знаеше, че умира. — Каза, че се прибираме у дома. Ти накъде се беше запътил?

— Град Гардън. Трябваше да се състезавам там.

— Домът ти там ли е?

— Не. Домът ми е в Алабама — много, много далеч оттук.

— Мама каза, че отиваме да видим дядо ми. Той живее в Блейкман. Семейството ти в Алабама ли живее?

Джош се замисли за Роуз и двамата си синове. Сега те бяха част от нечий друг живот — ако въобще бяха живи.

— Нямам семейство — отвърна той.

— Нямаш ли си някой, който те обича? — попита Суон.

— Не. Не мисля. — Джош чу стенанията на Дарлийн и каза: — По-добре отиди при майка си.

— Да, сър. — Суон запълзя към жената, но в един момент се обърна, за да погледне в мрака към черния гигант. — Знаех , че нещо ужасно ще се случи — каза тя. — Осъзнах го в нощта, в която си тръгнахме от караваната на чичо Томи. Опитах се да кажа на мама, но тя не ме разбра.

— Откъде знаеше?

— Светулките ми казаха — обясни Суон. — Разбрах го от светлините им.

— Сю Уанда? — повика я тихичко Дарлийн. — Суон? Къде си?

— Тук към, мамо — отвърна детето и пропълзя до майка си.

„Светулките ѝ казали — помисли си Джош. — Да бе.“ Момиченцето имаше развинтено въображение. Това беше хубаво — понякога въображението беше хубаво място, на което да се оттеглиш, когато нещата загрубееха.

Изведнъж се сети за облака от скакалци, който беше прелетял пред колата му.

— През последните два-три дни летят на ята от хиляди в полетата — беше казал Поу-Поу. — Малко е странно.

Дали скакалците знаеха, че нещо ще се случи в онези царевични полета? — зачуди се Джош. Дали можеха да усещат бедствията — вероятно ги надушваха от вятъра или от самата земя?

Насочи мислите си към по-важни въпроси. Първо трябваше да си намери ъгъл, в който да се изпикае, преди пикочният му мехур да се пръсне. Никога преди не му се беше налагало да седи на колене и да пикае приведен. Но ако въздухът беше достатъчно и се наложеше да живеят още известно време тук, трябваше да помислят къде да ходят по нужда. Никак не му се нравеше мисълта да пълзи в собствените си изпражнения, камо ли в нечии чужди. Подът беше от бетон, но се беше разцепил от трусовете; спомни си, че беше напипал градинска мотика сред останките, която можеше да помогне в изкопаването на нужник.

Смяташе да претърси на четири крака мазето от край до край и да събере консервите и всичко друго, което можеше да намери. Очевидно разполагаха с много храна, а в консервите щеше да има достатъчно вода и сокове, за да ги поддържат живи известно време. Повече от всичко му се искаше да е светло. Едва сега разбираше колко е лошо да нямаш електричество.

Изпълзя до далечния ъгъл, за да се облекчи. „Ще мине доста време до следващата ти баня — помисли си Джош. — А и скоро няма да ти трябват слънчеви очила.“

Потръпна. Урината го изгаряше като сярна киселина.

„Поне съм жив! — успокои се той. — Може да не ми остава кой знае колко още, но съм жив. Утре може да съм мъртъв, но днес съм жив и си пикая върху коленете.“

За първи път от взрива насам си позволи да помечтае, че някак си ще успее да оживее и да види отново света навън.

Мракът падна без предупреждение. В юлския въздух се усещаше декемврийски студ, а черният леден дъжд продължаваше да вали върху руините на Манхатън.

Сестра Крийп и Арти Уиско стояха на върха на купчина боклуци и гледаха на запад. От другата страна на река Хъдсън, в петролните рафинерии на Хобокен и град Джърси, все още горяха пожари — с изключение на оранжевите пламъци на запад, нямаше никаква друга светлина. Дъждовните капки трополяха по кривия чадър в ярки цветове, който Арти беше намерил в руините на един спортен магазин. В него откриха и други съкровища — оранжева раница „Дей-Гло“, която мъжът носеше на гърба си и нови маратонки за Сестра Крийп. В чантата „Гучи“ на рамото ѝ имаше овъглен ръжен хляб, две консерви аншоа с удобните пръстени, които позволяваха да махнеш капачето без отварачка, пакет нарязана шунка, която се беше сготвила в опаковката си, и останала по някакво чудо здрава бутилка джинджифилова бира „Канада Драй“, която беше оцеляла след разрушението на хранителния магазин, в който се намираше. Бяха им необходими няколко часа, за да покрият терена между горната част на Пето авеню и първата им дестинация — тунел „Линкълн“. Тунелът беше срутен и реката го беше наводнила чак до будките, където се плащаха таксите за преминаващите автомобили. Навсякъде около него имаше смачкани коли, отчупени бетонни късове и трупове.