Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Ударен? Какво имаш предвид с това ударен ?

— Ядрена бомба — отвърна Арти. — Какво друго си мислиш, че може да причини подобно разрушение? Ядрена бомба! Може би не само една. Вероятно цялата страна е биле засипана е такива! Вероятно се ударени всички градове, както и Детройт! — Гласът му започна да става истеричен и той млъкна, докато не се окопити. — Проклетите руснаци са ни бомбардирали, госпожа. Не четеш ли вестници?

— Не, не чета.

— Какво си правила досега? Да не си живяла на Марс? Всеки, който чете вестници и гледа телевизия, е наясно, че това беше на път да се случи! Руснаците са ни подпалили задниците… и предполагам, че ние също сме подпалили техните.

„Ядрена бомба?“, помисли си Сестра Крийп. Тя едва помнеше какво е това; ядрената война беше нещо, за което се тревожеше в един друг живот.

— Надявам се — ако Детройт е бил ударен — да си е отишла бързо. Имам предвид, че мога да се надявам за такова нещо, нали? Да си е отишла бързо, без да изпитва болка?

— Да, мисля, че можеш.

— Нали… нали няма проблем, че я излъгах? Все пак беше благородна лъжа. Не исках да се тревожи за мен. Тя се притеснява, че ще се напия прекалено много и ще стана за смях. Не съм много добър с алкохола. Нали няма проблем, че ѝ казах благородна лъжа онази вечер?

Сестра Крийп беше наясно, че Арти я молеше да му каже, че всичко е наред.

— Разбира се — отвърна тя. — Много хора са направили много по-лоши неща онази вечер. Тя си е легнала, без да се тревожи, нали…

Нещо остро се допря до лявата буза на Сестра Крийп.

— Не мърдай — нареди ѝ женски глас. — Дори не дишай. — Гласът потрепери; човекът, на когото принадлежеше, беше изплашен до смърт.

— Кой е там? — попита Арти, който така се стресна, че целият изтръпна. — Хей, госпожа! Добре ли си?

— Добре съм — отговори Сестра Крийп. Посегна към бузата си и усети остро, подобно на нож стъкло.

— Казах да не мърдаш! — Стъклото беше притиснато по-силно в кожата ѝ. — Колко хора са с теб?

— Само още един.

— Арти Уиско. Казвам се Арти Уиско. Къде сте?

Последва дълго мълчание, след което жената попита:

— Имате ли храна?

— Да.

— Вода? — Този път въпросът беше зададен от мъжки глас, който се намираше някъде вляво. — Имате ли вода?

— Не. Но можем да ви предложим джинджифилова бира.

— Хайде да видим как изглеждат, Бет — каза мъжът.

Появи се пламък на запалка, който беше толкова ярък в този мрак, че Сестра Крийп си затвори очите за няколко секунди. Жената задържа огънчето до лицето ѝ, след което го насочи към това на Арти.

— Мисля, че са точни — каза непознатата на мъжа, който се премести в обхвата на светлината.

Сестра Крийп видя, че жената е приклекнала до нея. Лицето ѝ беше подпухнало и в горната част на носа ѝ имаше дълбока рана. Изглеждаше млада, може би в средата на двадесетте си години, с няколко останали кичура къдрава светлокестенява коса, висящи от станалия ѝ на мехури скалп. Веждите ѝ бяха изгорени, а тъмносините ѝ очи бяха отекли и зачервени. Тя беше слаба жена и носеше синя рокля на райета, която беше опръскана с кръв. Дългите ѝ хилави ръце бяха целите в мехури. Около раменете си беше увила нещо, което приличаше на част от завеса в златист цвят.

Мъжът беше облечен в дрипите на полицейска униформа. Той беше по-възрастен, вероятно в края на тридесетте, и по-голямата част от черната му късоподстригана коса беше останала от дясната страна на главата му; от лявата беше изгорена до скалпа. Беше голям и едър човек, а лявата му ръка беше превързана през рамото му със същия груб плат в златист цвят.

— Господи — изуми се Арти. — Госпожа, намерихме полицай!

— Откъде идвате? — попита Бет.

— Оттам, откъде другаде?

— Какво има в чантата? — Жената кимна към нея.

— Питаш ли ме, или ме обираш?

Бет се поколеба, погледна към полицая, а след това отново към Сестра Крийп, свали парчето стъкло и го прибра в пояса на кръста си.

— Питам те.

— Овъглен хляб, две консерви с аншоа и няколко парчета шунка. — На младата жена едва не ѝ потекоха лигите. Сестра Крийп бръкна в чантата и извади хляба. — Ето. Хапни си го със здраве.

Бет си отчупи парче и подаде смаляващия се хляб на полицая, който също си отчупи такова и го натъпка в устата си, все едно беше манна небесна.

— Моля — каза по-младата жена и протегна ръка за джинджифиловата бира. Сестра Крийп ѝ угоди и след като тя и полицаят пиха от нея, в бутилката не останаха повече от три глътки. — Всичката вода е отровна — каза Бет. — Вчера един от нас пи от една локва. Вечерта започна да повръща кръв. Бяха му необходими почти шест часа, за да умре. Имам часовник, който още работи. Виждаш ли? — Тя гордо показа своя „Таймекс“ на Сестра Крийп; стъклото му го нямаше, но старото чудо наистина работеше. Часът беше осем и двадесет и две.