Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Обърнаха се и си тръгнаха в мълчание. Сестра Крийп поведе Арти на юг, към тунел „Холанд“, където също можеха да минат под реката. Преди да стигнат, падна мрак и се наложи да изчакат до сутринта, за да разберат дали „Холанд“ също се е срутил. Последният уличен знак, който клошарката намери, гласеше „Двадесет и втора западна“, но беше паднал на една страна в пепелта и вероятно беше издухан надалеч от улицата, на която трябваше да бъде.

— Е — каза тихичко Арти и се загледа в реката, — не мисля, че някои живее тук, какво ще кажеш?

— Не. — Сестра Крийп потрепери и стегна още повече палтото си от норка. — Става по-студено. Трябва да си намерим подслон. — Тя погледна през мрака към неясните очертания на няколкото сгради, които не бяха съборени. Всяка от тях можеше да се срути всеки миг, но на Сестра Крийп не ѝ харесваше колко бързо пада температурата. — Хайде — каза тя и тръгна към една от тях. Арти я последва, без да задава въпроси.

По време на пътуването си попаднаха само на четирима души, които не бяха убити от взрива, като трима от тях бяха толкова премазани, че смъртта им не беше далеч. Четвъртият беше ужасно изгорен мъж в бизнес костюм на райета, който зави като куче, когато го приближиха, и се навря в една пукнатина, за да се скрие. Сестра Крийп и Арти продължиха. По пътя си се натъкнаха на толкова много трупове, че ужасът от смъртта изгуби своето въздействие. Шокираха се единствено ако чуеха стенания в отломките, както се случи веднъж — някой се смееше и пищеше в далечината. Тръгнаха по посока на гласа, но не намериха жив човек. Този лудешки смях не остави Сестра Крийп на мира, защото ѝ напомни за смеха на мъжа с горящата ръка, който чу в киното.

Има и други, които са живи някъде там , беше казал той. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Ще видим тази работа, шибаняко — каза клошарката.

— Какво? — попита Арти.

— О, нищо. Просто си… мислех. — Мислех си , осъзна тя. Мисленето не беше едно от нещата, които правеше често. Последните няколко години ѝ бяха като петно, а преди тях имаше само мрак, нарушаван единствено от въртяща се синя светлина и демона с жълтия дъждобран. „Истинското ми име не е Сестра Крийп! — изведнъж си помисли тя. — Истинското ми име е…“ Но не се сети какво е, коя беше и откъде беше дошла. „Как стигнах дотук?“, запита се, но не можа да си отговори.

Сестра Крийп и Арти Уиско влязоха в останките на сива каменна сграда, като се покатериха на купчина отломки и пропълзяха през една дупка в стената. Вътре беше пълен мрак, а въздухът беше влажен и миришеше на пушек, но поне бяха на завет. Проправяха си път с опипване по наклонения под, докато не намериха удобен ъгъл. Настаниха се и клошарката бръкна в чантата си, за да извади хляба и бутилката джинджифилова бира. Пръстите ѝ докоснаха пръстена от стъкло, който беше увила в една овъглена раирана риза, която свали от един манекен. Другите парчета стъкло, увити в син шал, се намираха на дъното на чантата.

— Ето. — Сестра Крийп отчупи парче хляб и го подаде на Арти, след което отчупи парче и за себе си. Вкусът му беше на опърлено, но по-добре да хапнеха нещо, отколкото да стояха гладни. Тя развъртя капачката на бутилката с джинджифилова бира. Газираната напитка мигновено стана на пяна и се разля навсякъде. Сестра Крийп побърза да долепи гърлото ѝ до устата си, отпи няколко глътки и я подаде на Арти.

— Мразя джинджифилова бира — каза той, след като отпи от нея, — но това е най-добрата, която съм пил в живота си.

— Не я изпивай цялата. — Сестра Крийп реши да не отваря консервата с аншоа, защото от соления ѝ вкус щяха да ожаднеят още повече. Парчетата шунка бяха прекалено ценни, за да ги изядат още сега. Подаде още едно малко парче хляб на Арти, отчупи такова и за себе си и го прибра.

— Знаеш ли какво вечерях в нощта преди това да се случи? — попита я продавачът на обувки. — Пържола. Огромен Т-боун стек в един ресторант на Петдесета източна. След това с няколко от момчетата тръгнахме да обикаляме баровете. Каква нощ само, казвам ти! Прекарахме си страшно добре!

— Браво на вас.

— Да. А ти какво правеше през онази вечер?

— Нищо интересно — отвърна Сестра Крийп. — Просто бях наоколо.

Известно време Арти просто си дъвчеше хляба и мълчеше. Най-накрая каза:

— Обадих се на съпругата ми, преди да напусна хотела. Мисля, че я излъгах, защото ѝ казах, че излизам, за да се навечерям и след това смятам да си лягам. Каза ми да внимавам и че ме обича. Аз също ѝ казах, че я обичам и че ще се видим след няколко дни. — Продавачът на обувки отново замълча и когато въздъхна, клошарката чу как дъхът му секна. — Господи — прошепна той. — Радвам се, че ѝ се обадих. Радвам се, че чух гласа ѝ, преди това да се случи. Хей, госпожа, ами ако Детройт също е ударен?