Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестра Крийп почти беше махнала опаковката от шунката. Откъсна парче от нея и коленичи до Бет Фелпс.

— Използвай отново запалката си. Може би ако види какво имаме, ще успеем да я преместим оттам.

Запалката светна. Сестра Крийп погледна покритото с мехури, но все още красиво лице на младата жена от испански произход, която беше на около двадесет години. Дългата ѝ черна коса беше опърлена по краищата, а по скалпа ѝ имаше зачервени дупки, които бяха напълно изгорени. Испанката не обърна никакво внимание на светлината. Огромните ѝ дълбоки кафяви очи не се отделяха от онова, което държеше в ръцете си.

— О — каза нежно Сестра Крийп. — О… не.

Детето беше на около три години — момиченце, с лъскава черна коса като тази на майка ѝ. Клошарката не можеше да види лицето му. Но и не искаше. Една мъничка извита ръчичка се подаваше нагоре, все едно се опитваше да хване майка си, а вкочанеността на трупа ѝ подсказваше, че бедното създание е мъртво от известно време.

Водата течеше от една дупка в тавана, падаше върху косата на жената от испански произход и се стичаше по лицето ѝ като черни сълзи. Тя затананика тихичко и започна да люлее нежно и с любов трупа.

— Изгубила си е ума — каза Бет. — Така е, откакто детето почина миналата вечер. Тя също ще умре, ако не се махне от тази вода.

Сестра Крийп почти не чуваше думите на жената, сякаш ѝ говореше отдалеч. Тя протегна ръце към Испанката.

— Ето — изрече с глас, който не приличаше на нейния. — Аз ще я взема. Дай ми я. — По дланите и ръцете ѝ се стичаше на черни ивици дъждовна вода.

Жената от испанки произход запя по-силно.

— Дай ми я. Аз ще я взема.

Испанката започна да люлее трупа по-бързо.

— Дай ми я. — Сестра Крийп чу ехото на собствения си глас, който звучеше налудничаво и изведнъж в очите ѝ се появи ярка синя светлина. — Аз… ще… я… взема…

Дъждът продължаваше да капе и една гръмотевица изрева като гласа на Бог: Ти! Ти, грешнице! Ти, пияна грешнице, ти я уби и сега трябва да си платиш.

Сестра Крийп погледна надолу. В ръцете ѝ се намираше трупа на малко момиченце. В русата му коса имаше кръв, а очите му бяха отворени и пълни с дъждовна вода. Синята светлина на полицейската кола се въртеше и полицаят в жълтия дъждобран, който беше коленичил на пътя пред нея, ѝ каза:

— Хайде. Трябва да ми я дадете. — Той погледна през рамо към другия полицай, който хвърляше сигнални ракети около катастрофиралата преобърната кола. — Тя не е на себе си. Подушвам и алкохол. Ще се наложи да дойдеш да ми помогнеш.

След малко двамата протягаха ръце към нея, двамата демони в жълти дъждобрани се опитваха да вземат бебчето ѝ. Тя се сви и им се противопостави, като се разпищя:

— Не! Няма да ви я дам! Няма да ви позволя да я вземете! — Но когато гръмотевицата заповяда: Дай я, грешнице, дай я , и тя изрева и си запуши ушите, за да не чува гласа на възмездието, те ѝ отнеха бебчето.

От ръката на момиченцето падна стъклен глобус — от онези, в които имаше малка снежна сцена, макет на село в приказна страна.

— Мамо — спомни си, че ѝ каза детето развълнувано, — виж какво спечелих на партито! Аз най-добре забих опашката на магаренцето!

Детето беше разклатило глобуса и за момент — само за момент — майка му беше отместила поглед от пътя, за да фокусира размазаното си зрение в красивата сфера, в която заваля сняг над покривите на едно далечно и перфектно място.

Наблюдаваше на забавен каданс как стъкленият глобус пада и изпищя, защото знаеше, че ще се пръсне на асфалта, а когато това станеше, всичко щеше да е изгубено и унищожено.

Глобусът падна пред нея и когато се счупи на хиляди блестящи парчета, тя спря да пищи и простена.

— О — прошепна. — О… не.

Сестра Крийп се загледа в мъртвото дете в ръцете на жената от испански произход. „Моето малко момиченце е мъртво — спомни си тя. — Бях пияна и отидох да я взема от рожден ден. Влязох в една канавка. О, Господи… о, мили боже. Грешница. Пияна, зла грешница. Аз я убих. Аз убих малкото си момиченце. О, Господи… о, Господи, прости ми…“

Очите ѝ се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по бузите ѝ. В главата ѝ полетяха частици спомени като мъртви листа на силен вятър: побеснелият ѝ от ярост съпруг, който я ругаеше и ѝ каза, че никога вече не иска да я вижда, собствената ѝ майка, която я гледаше с отвращение и съжаление и ѝ обясняваше, че никога не е трябвало да ражда дете, докторът в санаториума, който кимаше и си гледаше часовника, коридорите на болницата, където гротескови, тътрещи се и луди жени говореха, пищяха и се биеха за гребени, и високата ограда, която прескочи посред нощ и в силен сняг, за да стигне до гората от другата ѝ страна.