Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хлапето е право, Джимбо — прошепна Войника сянка и се изпъна като струна. — Нека цивилните свършат цялата работа. Накарай ги да работят в тъмното и им кажи, че има само три метра до храната. По дяволите, кажи им, че са само два метра. Така ще работят още по-здраво. Ако проникнат — чудесно. Ако ли не… все пак са само цивилни. Пчелички. Животни за разплод. Нали?

— Да, сър — отговори Маклин.

— А? — Роланд забеляза, че полковникът гледаше някъде над дясното му рамо и говореше със същия меден глас, който бе използвал по време на делириума си долу в ямата. Огледа се, но, разбира се, нямаше нищо.

— Пчелички — каза Маклин. — Животни за разплод. Да. — Той кимна и отново премести поглед от Войника сянка към момчето. — Добре. Ще отидем горе и ще видим дали можем да намерим достатъчно хора за работна група. Може би неколцина от хората ми също са оцелели. — Спомни си, че сержант Шор избяга обезумял от командния център. — Шор. Какво, по дяволите, се случи с него? — Мечо поклати глава. — Ами с доктор Ланг? Жив ли е?

— Не беше в лазарета. — Капитан Уернър се опита да не гледа в каменната стена. — Не съм проверявал квартирата му.

— В такъв случай ще я навестим. Вероятно ще се нуждаем от него и от болкоуспокояващите, които може да намери. На мен ще ми трябват още превръзки. Нуждаем се и от бутилки — пластмасови бутилки, дано успеем да намерим такива. Можем да напълним вода от тоалетните.

— Полковник? Сър? — Роланд веднага привлече вниманието на Маклин. — Още нещо: въздухът.

— Какво за него?

— Генераторът не работи. Електрическата инсталация я няма. Как вентилаторите ще вкарват въздух във вентилационните шахти?

В полковника се беше зародила надежда, макар и съвсем малка, че ще могат да оцелеят. Тя мигновено се изпари. Без вентилаторите нямаше как да влиза въздух в Земен дом; влажният въздух вътре в него беше единственият, който щяха да получат, и когато нивата на въглероден двуокис се вдигнеха значително, щяха да умрат.

За съжаление, нямаше представа колко време щеше да е необходимо за това. Часове? Дни? Седмици? Не можеше да си позволи да мисли по-далеч от настоящия момент, а най-важното нещо сега беше да намерят вода за пиене, нещо за ядене и работници.

— Разполагаме с достатъчно въздух — каза Маклин. — Достатъчно за всички. Когато започне да намалява, вече ще сме намерили изход оттук. Нали?

Роланд искаше да повярва и затова кимна. Войника сянка зад него направи същото и каза на полковника:

— Добро момче.

Маклин провери собствената си квартира, която беше нагоре по коридора. Вратата се беше откъртила от пантите и част от тавана се беше срутил. В пода се беше отворила дупка, която беше погълнала леглото и нощното му шкафче в пастта си. Банята също беше същинска руина, но фенерчето на полковника откри няколко шепи вода в тоалетната чиния. Той пи от нея, след което същото сториха Роланд и Мечо. Водата никога не им се беше струвала толкова сладка.

Маклин отиде до килера. Всичко беше паднало и се беше натрупало на купчина на пода. Полковникът коленичи и както държеше фенерчето в свивката на ръката си, започна да я претърсва, като се оглеждаше за нещо, което знаеше, че трябва да е там.

Мина известно време, преди да го намери.

— Роланд — повика момчето той. — Ела тук.

Хлапето застана зад него.

— Да, сър?

Маклин му подаде малък автомат „Инграм“ 16 16 Автоматите „Инграм“ приличат на израелските автомати „Узи“. , който беше на най-близкия рафт.

— Ти отговаряш за това. — Полковникът започна да тъпче пълнители с патрони в джобовете на пилотското си яке.

Роланд затъкна дръжката на свещената брадва в колана си и хвана автомата с две ръце. Не беше тежък, но го усещаше някак си… праведен . Праведен и значителен като жизненоважен печат на империята, който Кралския рицар трябва да пази.

— Знаеш ли нещо за оръжията? — попита Маклин.

— Баща ми ме води… — Роланд млъкна. Не, това не беше правилно. Въобще не беше правилно. — Ходех да стрелям на стрелбището — отвърна той. — Но никога не съм използвал нещо подобно.

— Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш. Ти ще бъдеш моят пръст на спусъка, когато имам нужда от такъв. — Полковникът освети с фенерчето си Мечо, който стоеше на няколко крачки от тях и слушаше. — Това момче няма да се отделя от мен от сега нататък — каза той на капитана. Другият мъж кимна и не отговори нищо. Маклин вече нямаше доверие на Мечо, защото Мечо беше много близо до ръба. Но не и момчето. О, не, момчето беше със здрав разум и много умно. Трябваше много кураж да пропълзиш в онази яма и да направиш онова, което направи. Хлапето приличаше на четиридесеткилограмова хърба, но ако щеше да се пречупва, вече да го беше направило.