Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Сестрата, Бет и Арти тръгнаха надолу по хребета към входа на тунела. Испанката ги последва. Джак изкрещя зад тях:

— Няма да успеете да го прекосите, госпожо! — Другите нито спряха, нито погледнаха назад и след малко полицаят тръгна след тях.

Сестрата спря. Беше нагазила в студената вода до глезените.

— Дай ми запалката си, Бет — каза тя. Младата жена ѝ я даде, но не я запали веднага. Клошарката хвана ръката на Бет, Бет хвана тази на Арти, а Арти хвана тази на Испанката. Джак Томачек завърши веригата.

— Добре. — Сестрата чу страха в гласа си и разбра, че трябва да направи следващата стъпка, преди нервите ѝ да я предадат. — Да вървим. — Тя тръгна покрай туловищата на автомобилите в тунел „Холанд“ и водата запълзя към коленете ѝ. В нея, подобно на коркови тапи, се носеха мъртви плъхове.

След като измина по-малко от три метра в тунела, водата стигна до бедрата ѝ. Сестрата запали запалката и слабият ѝ пламък подскочи. Светлината разкри кошмарна фантасмагория от смачкан метал — коли, камиони и таксита бяха разкъсани и превърнати в наполовина потопени форми, които не приличаха на излезли от този свят. Стените на тунела бяха овъглени и като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват. Клошарката беше наясно, че тук беше вилнял истински ад, когато всички газови цистерни бяха експлодирали. От далечината пред тях се разнесе ехтящият звук от водопад.

Тя дръпна човешката верига напред. Около нея плуваха разни неща, които избягваше да поглежда. Бет простена тихо от ужас.

— Не спирай — каза ѝ Сестрата. — Не се оглеждай и не спирай. — Водата запълзя нагоре по бедрата ѝ.

— Настъпих нещо! — извика Бет. — О, Господи… има нещо под обувката ми!

Клошарката стисна силно ръката ѝ и я поведе напред. След още пет-шест крачки водата стигна до кръста ѝ. Погледна през рамо към входа, който беше останал на двадесетина метра зад тях. Слабата му светлина я привличаше, но тя се обърна отново напред и на мига сърцето ѝ се сви. Пламъкът на запалката проблесна върху огромен и усукан възел от метал, който почти изцяло блокираше тунела — купчина от автомобили се беше стопила от горещината и се беше превърнала в едно цяло. Сестрата намери едно тясно пространство, в което се напъха, но краката ѝ се плъзнаха на нещо мазно на дъното. От горе течеше вода и тя се съсредоточи в опазването на запалката суха. Шумът от водопада продължаваше да се носи от мрака отпред.

— На път е да се срути! — провикна се Джак. — Господи… ще падне върху главите ни!

— Продължавай да вървиш! — изкрещя му Сестрата. — Не спирай!

С изключение на светлината на малкия пламък на запалката пред тях беше пълен и непрогледен мрак. „Ами ако пътят е блокиран? — помисли си тя и усети надигащата се в нея паника. — Ами ако не успеем да минем? Успокой се, успокой се. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.“

Водата започна да се изкачва над кръста ѝ.

— Чуйте! — каза Бет и Сестрата спря. Арти се блъсна в нея и едва не падна в мръсната вода.

Клошарката не успя да чуе нищо друго освен грохота на падащия водопад. Задърпа отново Бет… и чу дълбоко стенание отгоре. Намираме се в търбуха на звяра, помисли си тя. Погълнати сме живи, също като Йона 17 17 Пророк от Стария завет. Не се подчинява на Бог да проповядва в Ниневия и се опитва да избяга по море, но го застига буря, в която — след като е хвърлен зад борда, защото екипажът смята, че носи лош късмет — е погълнат от гигантска риба. .

Нещо плисна във водата пред Сестрата. Други падащи предмети дрънчаха силно по останките, подобно на тежки ковашки чукове.

„Парчета камък — осъзна клошарката. — Мили боже… таванът е на път да се срути!“

— Пада! — изкрещя Джак, който се задушаваше от ужас. Сестрата го чу да гази през водата и разбра, че нервите му не са издържали. Обърна се и го видя, че като някакъв побъркан се опитваше да се върне по пътя, по който бяха дошли. Хлъзна се във водата и се разхлипа: — Не искам да умра! Не искам да умра! — Писъкът му го следваше по петите.

— Никой да не мърда! — нареди Сестрата, преди и другите да са побягнали. Навсякъде около тях продължаваха да падат камъни и тя стисна толкова силно ръката на Бет, че кокалчетата ѝ изпукаха. Човешката верига се разтрепери, но издържа. Най-накрая камъните престанаха да падат. Секна и стенанието. — Всички добре ли са? Бет? Арти, жената добре ли е?

— Аха — отвърна разтреперан продавачът на обувки. — Мисля, че се насрах в гащите.

— С лайната нямам проблем да се оправям. С паниката обаче не мога. Продължаваме ли?