Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Арти я чакаше. Инстинктите на Сестра Крийп я накараха да събере няколко по-малки парчета стъкло с вградени скъпоценни камъни в тях, уви ги в един раздърпан син шал и ги прибра в чантата си „Гучи“. Огледа руините наоколо, които представляваха истински рай за една бездомна жена. Намери красива музикална кутия, но когато вдигна капака ѝ, сладката мелодия, която се разнесе насред толкова много смърт, я натъжи. Върна предмета обратно върху разрушения бетон.

После тръгна след Арти през студения дъжд и остави руините на вълшебното място зад гърба си.

— Гофърът е в дупката! — ревеше Поу-Поу Бригс. — Мили боже, каква трагедия!

Джош Хъчинс нямаше представа колко е часът или от колко време бяха тук; спеше много и имаше ужасни сънища за Роуз и момчетата, в които бягаха пред торнадо от огън. За него беше истинска изненада, че все още можеше да диша. Въздухът беше застоял, но му нямаше нищо. Очакваше много скоро да затвори очи и повече да не се събуди. Болката от изгарянията му беше поносима, стига да стоеше неподвижен. Лежеше и слушаше безсмислиците, които дрънкаше старецът, и си помисли, че задушаването вероятно не е толкова лош начин да умре; може би беше като да се разхълцаш точно преди лягане, без дори да си наясно, че дробовете ти просто се нуждаят от кислород. Най-много съжаляваше за момиченцето. Беше толкова малко . Толкова малко, а нямаше да има възможност да порасне. „Е — каза си той, — сега ще заспивам отново. Може би ще ми е за последно.“ Замисли се за всички онези хора, които бяха в залата в Конкордия, и се зачуди колко от тях бяха мъртви или умираха в същия този момент. „Горкият Джони Лий Ричуайн! На единия ден си счупи крака, а на другия се случи това! “ Мамка му. Не беше честно… никак не беше честно…

Нещо дръпна ризата на Джош. Това му причини известна болка, която залази по нервите му.

— Господине? — обади се Суон. Беше чула дишането му и беше пропълзяла в мрака до него. — Чувате ли ме, господине? — Тя отново го дръпна за ризата.

— Да — отговори той. — Чувам те. Какво има?

— Мама е болна. Можете ли да ѝ помогнете?

Джош се изправи.

— Какво ѝ има?

— Диша много странно. Моля ви, елате да ѝ помогнете.

Гласът на детето беше измъчен, но то не се беше разплакало. „Кораво малко хлапе“, помисли си той.

— Добре. Хвани ме за ръката и ме отведи при нея. — Джош протегна длан. След няколко секунди момиченцето я намери в мрака и стисна три от пръстите му в малката си ръчичка.

Дръпна го и двамата запълзяха към мястото, на което майка ѝ лежеше в пръстта. Суон беше спала свита в Дарлийн, когато се събуди от звук, който приличаше на скърцане на ръждясала панта. Тялото на майка ѝ беше горещо и мокро, но въпреки това цялата трепереше.

— Мамо? — прошепна Суон. — Мамо, доведох великана, за да ти помогне.

— Просто ми трябва малко почивка, скъпа. — Жената говореше сънливо. — Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Боли ли те някъде? — попита я Джош.

— Сериозно ли ме питаш това? Всичко ме боли. Господи, даже не знам какво ме удари. Преди малко се чувствах добре… все едно бях изгоряла на слънце, нищо повече. Но, мамка му! Изгаряла съм по-сериозно на слънце от това . — Дарлийн преглътна трудно. — Със сигурност няма да откажа една бира.

— Може би ще намерим нещо за пиене тук. — Джош затърси наоколо и попадна на още смачкани консерви. Без светлина нямаше как разбере какво има в тях. Той също беше жаден и гладен, както и детето. Поу-Поу едва ли щеше да откаже малко вода. Намери една консерва, която беше отворена и от нея се изливаше някаква течност. Опита я. Сладък сок от праскови. Това беше компот от праскови. — Ето. — Джош задържа консервата до устата на жената, за да може да отпие.

Дарлийн преглътна и вяло избута ръката му.

— Какво се опитваш да направиш , да ме отровиш ли? Казах ти, че искам бира!

— Съжалявам. Това е най-доброто, което успях да намеря. — Подаде консервата на Суон и ѝ каза да пие.

— Кога ще дойдат да ни изкопаят от тази лайняна дупка? — попита Дарлийн.

— Не знам. Може би… — Джош млъкна за миг. — Може би скоро.

— Господи! Имам чувството, че… едната ми страна е била сготвена, а другата — дълбоко замразена. Удари ме ей така, изведнъж.

— Ще се оправиш — отговори ѝ гигантът, макар да знаеше, че е нелепо, защото нямаше представа какво друго да каже. Усети, че детето е близо до него, мълчеше и слушаше. „Тя знае “, помисли си той. — Просто си почивай и ще си възвърнеш силите.