Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Хайде, върни ми това, става ли?

— Mi nina me perdona — отвърна през хлипанията си жената. — Madre de Dios, mi nina me perdona.

— Какво казва? — попита Бет, която беше застанала зад клошарката.

— Нямам представа. — Сестрата сложи ръка върху стъкления пръстен и бавно го дръпна към себе си. Испанката не го пусна и заклати енергично глава. — Хайде де — настоя клошарката. — Пусни го…

— Детето ми ми прощава! — каза неочаквано по-младата жена. Очите ѝ бяха ококорени и пълни със сълзи. — Божия майко, видях лицето на детето си в това! И то ми каза, че ми прощава! Свободна съм! Божия майко, свободна съм!

Сестрата се изуми.

— Аз… си мислех, че не говориш английски.

Сега беше ред на Испанката да запримига объркана.

— Какво?

— Как се казваш? Защо не говореше на английски досега?

— Казвам се Хулия. Хулия Кастильо. Английски? Не знам… за какво говориш.

— Или аз съм луда, или тя — каза Сестрата. — Хайде, дай ми това. — Тя отново дръпна пръстена и Хулия Кастильо го пусна. — Добре. Защо досега не говореше с нас на английски, Хулия?

— No comprendo — отвърна по-младата жена. — Добро утро. Добър ден. Радвам се да ви видя, сър. Благодаря ви. — Тя сви рамене и махна вяло с ръка на юг. — Матанзас. Куба.

Сестрата се обърна към Бет, която беше отстъпила две крачки назад. Изражението на лицето ѝ беше много странно.

— Коя е луда, Бет? Хулия или аз? Тази жена знае ли английски, или не ?

— Тя… говореше на испански — отговори секретарката. — Не каза нито една дума на английски. Разбираше ли я… какво говори?

— По дяволите, да, разбирах я! Всяка проклета дума! Ти не я ли… — Сестрата млъкна. Ръката, в която държеше стъкления пръстен, започна да я гъделичка. От другата страна на кладата Арти внезапно се изправи и изхълца.

— Хей! — каза с леко завалян глас той. — Къде е купонът?

Клошарката протегна стъкления пръстен към Хулия. Жената колебливо го докосна.

— Какво казваше за Куба? — попита я.

— Аз съм… от Матанзас, Куба — отговори Испанката на перфектен английски. Очите ѝ бяха ококорени и объркани. — Семейството ми пристигна в рибарска лодка. Баща ми говореше малко английски. Дойдохме на север, за да работим в една фабрика за ризи. Откъде знаеш… моя език?

Сестрата погледна Бет.

— Какво чуваш? Испански или английски?

— Испански. Ти не чуваш ли същото?

— Не. — Клошарката издърпа пръстена от ръката на Хулия. — Кажи нещо сега. Каквото и да е.

Испанката поклати глава.

— Lo siento, no comprendo.

Сестрата се вторачи в Хулия за момент и накрая бавно вдигна пръстена до лицето си, за да надникне в дълбините му. Ръката ѝ трепереше, а по предмишницата и лакътя ѝ преминаха леки импулси енергия.

— Заради това е — каза клошарката. — Заради това стъклено нещо. Нямам представа как и защо, но… това нещо ми позволява да я разбирам и тя може да ме разбере. Чувам я да говори на английски, Бет… и си мисля, че тя ме чува да ѝ говоря на испански.

— Това е лудост! — каза секретарката, но се сети за хладния поток, който течеше върху скута ѝ, и за гърлото си, което вече не беше сухо като пергамент. — Имам предвид… че това са просто стъкло и скъпоценни камъни, нали?

— Ето. — Сестрата ѝ го подаде. — Увери се сама.

Бет проследи един от шиповете с пръст.

— Статуята на Свободата — каза тя.

— Какво?

— Статуята на Свободата. За това ми напомня. Не за самата статуя, а… за короната на дамата. — Тя вдигна пръстена до главата си с шиповете нагоре. — Виждаш ли? Прилича на корона, нали?

— Никога не съм виждал по-прекрасна принцеса — обади се мъжки глас, който идваше от мрака от другата страна на кладата.

Бет мигновено стисна стъкления пръстен в ръцете си и се отдръпна от посоката, от която долетя гласът. Сестрата се напрегна.

— Кой е там? — Тя усети раздвижване. Някой вървеше бавно сред руините и съвсем скоро щеше да стигне до обхвата на светлината.

Стори го. Очите му се спряха на всеки един от тях.

— Добър вечер — поздрави учтиво непознатият, като се обърна към Сестрата.

Той беше висок и широкоплещест мъж, с аристократична осанка, облечен в прашен черен костюм. Около раменете и врата си беше увил кафяво одеяло като някакъв селски шал, а на бледото му лице с остра брадичка личаха алените ивици от дълбоки изгаряния, които приличаха на оставени от камшик белези. От високото му чело започваше дълбока рана, която слизаше зигзагообразно през лявата му вежда и стигаше до бузата му. По-голямата част от червеникавосивата му коса се беше запазила, макар че по скалпа му имаше голи петна, големи колкото сребърни долари. Дъхът му излизаше на пара през устата и му и се виеше нагоре.