Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Какво?

— Слизай — повтори заповедта си чудовището. — Тръгвай пред нас и започвай да го викаш. Хайде!

Брат Тимъти слезе от джипа и тръгна по паркинга под съпровода на черния дъжд.

— Боже! — провикна се той и гласът му се отрази в стените на големите постройки с ламаринени покриви. — Тимъти е! Върнах се при теб!

Приятел слезе от джипа и го последва на няколко метра разстояние, с отпуснат до бедрото си автомат.

— Боже! Къде си? Върнах се!

— Продължавай напред — нареди му мъжът с аленото око и брат Тимъти продължи да върви под капките на дъжда.

Сестрата чакаше правилния момент. Вниманието на всички беше насочено към двамата мъже. Гората беше само на тридесет метра и ако отвлечеше вниманието на останалите, Суон може би щеше да има шанс. Нямаше да я убият, така че ако стигнеше до гората, щеше да избяга. Хвана я за ръката и ѝ прошепна:

— Приготви се. — Стисна юмрук с намерението да удари в мутрата най-близкия войник.

Брат Тимъти изкрещя радостно:

— Ето го!

Сестрата вдигна поглед. Високо горе на полегатия алуминиев покрив стоеше една фигура.

Брат Тимъти падна на колене и вдигна ръце. На лицето му се четяха ужас и възторг.

— Боже! — провикна се той. — Настъпи сетният час! Злото спечели! Пречисти света, Боже! Призови небесните нок…

Гърбът на брат Тимъти беше направен на решето от куршумите на автомат. Той падна по очи като за молитва.

Приятел насочи димящото дуло към покрива.

— Слез долу! — нареди той.

Фигурата не помръдна и само дългото ѝ дрипаво палто се развяваше на вятъра около кльощавото ѝ тяло.

— Ще повторя само още веднъж — каза Приятел — и след това ще видим какъв е цветът на кръвта на Бог.

Фигурата все още се колебаеше. Суон си помисли, че мъжът с аленото око ще стреля… но накрая онзи на покрива отиде до най-близкия край, вдигна един люк и тръгна по стъпалата на метална стълба, монтирана върху стената на сградата.

Той слезе на земята, отиде при мъртвия брат Тимъти и се наведе, за да разгледа лицето му. Приятел чу „Бог“ да мърмори нещо и след това поклати с отвращение главата си, на която беше израснала сива грива. Изправи се, отиде при мъжа с аленото око и спря на около половин метър от него. Над мръсната му и сплъстена сива брада надничаха хлътнали в лилави кратери очи. Кожата му с цвят на слонова кост беше покрита с кръстосващи се бразди и бръчки. Дясната му буза беше прорязана от назъбен кафяв белег, който едва беше пропуснал окото, минаваше през гъстата вежда и продължаваше нагоре към косата, където се разклоняваше в мрежа от белези. Лявата му ръка, която висеше под палтото му, беше кафява и изсъхнала до размерите на детска.

— Копеле такова — каза той и зашлеви Приятел с дясната си ръка.

— Помощ! — развика се Робин Оукс. — Някой да помогне! Той се самоубива!

Сержант Насрани гащи излезе от близката каравана, дръпна петлето на своя автоматичен .45-калибров пистолет и побягна под дъжда към камиона. Друг войник с пушка се появи от друга посока, следван от трети.

— Побързайте! — крещеше френетично младежът и гледаше през една от дупките. — Някой да му помогне!

Сержант Насрани гащи навря дулото на пистолета си в лицето на Робин.

— Какво става?

— Джош! Опитва се да се самоубие! Отвори вратата!

— Да бе! Заеби това!

— Той си сряза вените, глупако! — обясни му младежът. — Целият под е в кръвта му!

— Този трик е още от времето на нямото кино, дребен лъжец!

Робин напъха три пръста в една от дупките и сержант Насрани гащи видя пурпурната кръв по тях.

— Сряза си вените с дръжката на чашата! — продължи да обяснява той. — Ако не му помогнеш, ще кърви до смърт!

— Да оставим негъра да умре! — каза войникът с пушката.

— Млъквай! — скастри го сержант Насрани гащи, който се опитваше да измисли какво да прави. Знаеше какви ще бъдат последствията, ако нещо се случеше със затворника. Полковник Маклин и капитан Кронингер бяха много лоши хора, но новият командир щеше да му отреже топките и да си ги окичи като украшения.

— Помогнете му! — изкрещя Робин. — Не стойте като истукани там!

— Отстъпи от вратата! — нареди другият мъж. — Хайде! Отстъпи и ако направиш едно движение, което неми харесва, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в мъртво месо!

Младежът се отдръпна. Вратата беше отключена и вдигната с около двадесет сантиметра нагоре.

— Хвърли я навън! Чашата! Изхвърли проклетото нещо!

През отвора беше избутана окървавена калаена чаша. Сержантът я взе, опипа назъбения метален ръб и вкуси кръвта, за да се увери, че е истинска. Такава беше.