Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Шофьорите се бореха за всяка педя. Вдясно пътят беше ограден от ниска стоманена мантинела, а от другата ѝ страна се намираше дълбока повече от двадесет метра гориста клисура. Пътят продължаваше да се издига и отчупените парчета асфалт се търкаляха под гумите на джиповете.

Пътят завиваше наляво и беше блокиран от два метра и половина висока ограда с порта. На портата беше закачена метална табела, която изненадващо не беше ръждясала: „ВЪГЛЕДОБИВНА КОМПАНИЯ «УОРУИК» НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ.“ На три метра от другата страна на оградата се намираше тухлена будка, в която някога беше стоял пазач. На портата имаше дебела верига и катинар и Приятел нареди на войника с автомата:

— Отвори я. — Мъжът слезе от джипа, отиде до портата и дръпна катинара, за да го провери, преди да го простреля.

Разнесе се цвърчене като от сгорещена в тиган мазнина. Краката на войника започнаха да се тресат, все едно танцуваше буги, докато ръката му беше хванала веригата, а лицето му представляваше пребледняла маска. Автоматът се тресеше на свой ред и сипеше куршуми в земята. Дрехите и косата му затлеяха, а физиономията му се смени в странен оттенък на синьото. След малко напрежението в мускулите изхвърли войника назад и той падна по гръб, като продължаваше да се гърчи.

Миризмата на изгоряла плът и електричество се понесе във въздуха. Приятел се обърна светкавично и стисна гърлото на брат Тимъти.

— Защо не каза, че има електрическа ограда? — изрева той.

— Аз… не знаех! Оградата беше отворена последния път! Вероятно Бог я е оправил!

Мъжът с аленото око едва не изпепели брат Тимъти, но съвсем ясно виждаше, че човекът казва истината. Електрическата ограда му подсказа, че източникът на електричество, какъвто и да беше, все още работеше. Той пусна мъжа, слезе от джипа и закрачи към портата.

Пъхна ръка през телената ограда и сграбчи катинара. Пръстите му се заеха с него в опит да го счупят. Суон и Сестрата видяха как ръкавът му задимя, а плътта на ръката му стана мека като сдъвкана дъвка. Катинарът му се съпротивляваше и мъжът с аленото око можеше да усети как малката кучка го гледа и изсмуква всичката му сила. В яростта си сграбчи телената мрежа с две ръце и започна да дърпа портата като дете, което се опитва да влезе в заключена детска площадка. Полетяха и запукаха искри. За момент цялото му тяло засвети в електриково синьо, униформата му на Армията на съвършенството задимя и почерня, а пагоните му пламнаха. Накрая пантите на портата поддадоха и Приятел я захвърли настрани.

— Не си мислеше, че ще успея, нали? — изкрещя той на Суон. Лицето му беше станало като от восък, а по-голямата част от косата и веждите му бяха изгорели. Изражението на момичето остана спокойно и Приятел осъзна, че е много добро решение да я изпратят в затворнически лагер, защото кучката трябваше да бъде пречупена под ударите на камшика, за да се научи на уважение.

Наложи му се да се съсредоточи повече от обикновено, за да накара омекналите си ръце да станат твърди отново. Пагоните му продължаваха да горят и той ги откъсна, преди да вземе автомата на мъртвия войник и да се върне при първия джип.

— Да вървим — нареди Приятел. Два от пръстите на дясната му ръка останаха изгорели и изкривени и нямаше да се оправят.

Двете превозни средства минаха през портала и продължиха нагоре по планинския път, като пъплеха между гъста гора от умрели борове и дървета с твърда дървесина.

Стигнаха до втора тухлена будка, на която една ръждясала табела твърдеше, че посетителите трябва да се идентифицират. Върху малката постройка имаше нещо, което приличаше на видеокамера.

— Разполагат с доста добра охранителна система за въгледобивна компания — отбеляза Сестрата и Роланд Кронингер изръмжа:

— Без приказки!

Пътят ги изведе от гората и излязоха на голямо открито пространство, където имаше паркинг с празни автомобили, а зад него — комплекс от едноетажни тухлени сгради и по-големи структури с алуминиеви покриви, издигнати направо върху планината. Уоруик Маунтин продължаваше още шестдесет метра нагоре, покрита с мъртви дървета и скали, а на върха ѝ Сестрата забеляза три ръждясали кули — антени, осъзна тя — които се скриваха в реещите се сиви облаци.

— Спри — нареди Приятел. Шофьорът се подчини и само след секунда другият джип също спря. Мъжът с аленото око огледа комплекса, присви очи и потърси някакво раздвижване. Такова нямаше, не се забелязваше нищо живо. Студеният вятър брулеше паркинга, а от облаците се разнесе гръм. Отново заръмя черен дъжд. — Слизай — каза Приятел на брат Тимъти.