Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Дойдоха призори. Джош се събуди от удрянето на приклада в задната врата на камиона и стана от металния под, за да се дръпне назад с Робин и брат Тимъти. Костите го боляха.

Отключиха вратата и я вдигнаха.

Пред тях стоеше русокос мъж с абаносови очи и двама войници с автомати от двете му страни. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството с медали, които приличаха на нацистки.

— Добро утро на всички! — поздрави весело русокосият и в момента, в който проговори, Джош и Робин разбраха кой е. — Добре ли спахте?

— Беше студено — отвърна сопнато гигантът.

— Ще ти намерим печка на плантацията, Самбо. — Мъжът премести погледа си. — Брат Тимъти? Излез, моля те. — Той размаха подканящ пръст.

Брат Тимъти се сви в ъгъла и двамата войници влязоха, за да го изкарат. Джош смяташе да нападне единия от тях, но беше заплашен с дулото на един от автоматите и моментът отмина. Видя два паркирани наблизо джипа с работещи двигатели. В единия от тях имаше трима души: шофьор, полковник Маклин и един войник с автомат. В другия също имаше шофьор, въоръжен войник, една отпусната фигура с тежко палто и качулка… и Суон и Сестрата. Двете изглеждаха отслабнали и бледи.

— Суон! — провикна се Робин и пристъпи към отворената врата на камиона.

Момичето също го видя, стана от седалката и извика името му. Войникът я сграбчи за ръката и я дръпна да седне.

Единият от мъжете в камиона изблъска Робин назад. Младежът се спусна към него с изкривено от ярост лице, но онзи вдигна приклада на автомата си, за да му размаже физиономията. Джош сграбчи Робин и го задържа, докато буйстваше. Войникът се изплю на пода и когато слезе от камиона, затвори вратата и я заключи отново.

— Хей, копеле! — изкрещя Джош и надникна през една от тридесет и седемте дупки. — Хей! На теб говоря, скапаняко! — Осъзна, че отново използва стария си кечистки глас.

Приятел блъсна брат Тимъти към първия джип и се обърна като някаква кралска особа.

— За какво са ти Суон и Сестрата? Къде ги водиш? — попита гигантът.

— Всички отиваме в Уоруик Маунтин, за да се срещнем с Бог — отговори мъжът с аленото око. — Пътят не е подходящ за нещо по-тежко от джипове. Това задоволява ли старото ти негроидно любопитство?

— Те не ти трябват! Защо не ги оставиш тук?

Приятел се усмихна разсеяно и се приближи до камиона.

— О, прекалено са ценни. Може някоя изобретателна дърта лисица да реши, че силата им ще му бъде от полза и да ги отвлече, докато отсъстваме? Няма да стане. — Чудовището тръгна отново към джипа.

— Хей! Почакай! — провикна се Джош, но мъжът с аленото око вече сядаше на седалката до брат Тимъти. Двата джипа потеглиха и скоро се изгубиха от поглед.

— Сега какво ще правим? — попита Робин, който продължаваше да беснее. — Просто ще си седим тук ли?

Гигантът не му отговори. Мислеше си за нещо, което брат Тимъти беше казал:

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти. И аз. И дори Суон.

— Суон няма да се върне — каза бездушно Робин. — Нито Сестрата. Знаеш го, нали?

— Не, не го знам. — Ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти , беше казал брат Тимъти. Пригответе се за сетния час.

— Обичам я, Джош — каза Робин и стисна силно ръката на гиганта. — Трябва да се измъкнем от тук! Трябва да спрем… онова, което е на път да се случи!

Джош се освободи от хватката му. Отиде до другия край на импровизираната им килия и погледна надолу.

На пода до кофата на брат Тимъти беше оставена калаената чаша с острата ѝ метална дръжка.

Той я взе и докосна назъбения ѝ ръб.

Беше прекалено малка и неудобна, за да я използва като оръжие, затова вече се беше отказал от тази възможност. Но си мислеше за един стар кечистки трик, който се правеше със скрито бръснарско ножче, когато промоутърите искаха повече „зрелища“. Това си беше честа практика и придаваше автентичност на насилието.

Сега можеше да създаде илюзията за нещо различно.

Зае се за работа.

Робин се ококори насреща му.

— Какво, по дяволите , правиш?

— Тихо — предупреди го Джош. — Приготви се да се развикаш, когато ти кажа.

Двата джипа бяха изминали около двеста и петдесет метра нагоре по виещия се и мокър от снега и дъжда, хлъзгав планински път. Някога пътят е бил асфалтиран, но асфалтът се беше напукал и изронил и под него беше останала само кал. Гумите на превозните средства се хлъзгаха и задниците им поднасяха, докато двигателите ревяха в опит да намерят сцепление. Във втория джип пътуваха Сестрата и Суон и клошарката хвана ръката на момичето. Закачулената фигура, която седеше отпред, изведнъж обърна глава към тях… и те зърнаха мъртвешки жълтото му лице, което беше цялото на кратери. Очите зад очилата се задържаха върху Суон.