Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Когато войниците дойдоха в курника за него и Робин, имаше достатъчно време да придърпа жената до себе си и да ѝ каже:

— Ще се върна. — Очите ѝ гледаха през него. — Чуй ме! — каза ѝ той и я разтресе… Най-накрая Глори се съвзе и се втренчи в красивия чернокож мъж, който стоеше пред нея. — Ще се върна. Просто бъди силна, чуваш ли ме? И се грижи за момчето добре.

— Няма да се върнеш. Не. Няма.

— Ще се върна! Все още не съм те виждал облечена в онази лъскава рокля. Заради това си струва да се върна, нали?

Глори нежно докосна лицето му и Джош видя, че отчаяно искаше да повярва. И тогава един от войниците беше наврял дулото на пушката си в ранените му ребра и той едва не се преви на две от агонизираща болка… но се насили да остане на крака и да излезе от курника с достойнство.

Когато камионите, бронираните коли и караваните на Армията на съвършенството най-накрая напуснаха Мерис Рест, около четиридесет души ги последваха пеша за известно време, като изричаха името на Суон, плачеха и виеха жално. Войниците ги използваха като тренировъчни мишени, докато последните петнадесет не се отказаха.

— Въррррни кофите! — прогърмя гласът на сержант Насрани гащи, след като Робин и брат Тимъти изпразниха своите. Тримата затворници се върнаха обратно в камиона и сержантът нареди: — Подготви купичките!

Те извадиха малките дървени купички, които им бяха раздали, и в същото време от полевата кухня пристигна метална тенджера. Сипаха им блудкава супа от доматено пюре от консерва, сгъстена с малко солени бисквити. Менюто почти винаги беше едно и също, сервирано по два пъти на ден. Само понякога в супата плуваха парчета осолено свинско или консервирана шунка.

— Извади чашите!

Затворниците протегнаха чашите си и друг войник им наля вода от манерка. Течността беше солена и мазна — определено не беше вода, от извора. Тази беше от разтопен сняг, защото оставяше мазен слой в устата, от нея те заболяваше гърлото и предизвикваше рани по венците. Джош знаеше, че Армията на съвършенството разполага с големи дървени каци с изворна вода в каросериите на камионите си, но също така беше наясно, че никога нямаше да вкусят от нея.

— Назад! — заповяда сержант Насрани гащи и когато затворниците се подчиниха, той дръпна металната врата и я заключи. Времето за хранене беше приключило.

Вътре в камиона всеки си беше намерил местенце, на което да се храни — Робин в своя ъгъл, брат Тимъти в друг, а Джош в средата. След като приключи с яденето, гигантът уви дрипавото одеяло около раменете си, защото в лишената от изолация вътрешност на камиона винаги беше студено, и легна, за да поспи. Робин стана и започна да крачи напред-назад, за да изгори нервна енергия.

— По-добре я пази — каза му Джош с дрезгав от заразената вода глас.

— За какво? А, да, предполагам, че днес ще се опитаме да избягаме, нали? Разбира се! По-добре да си пазя силите! — Младежът се чувстваше бавен и слаб, а и главата го болеше толкова много, че едва можеше да мисли. Знаеше, че това е реакция към водата, след като тялото му се изчистваше от онази от извора на Мерис Рест. Но само ходенето напред-назад му помагаше да не полудее.

— Забрави за опита за бягство — каза му за около петдесети път Джош. — Трябва да останем близо до Суон.

— Не сме я виждали, откакто ни затвориха тук! Човече, представа си нямаме какво са ѝ направили тези копелета! Казвам да избягаме… и след това да помогнем и на нея да избяга!

— Лагерът е голям. Дори да успеем да се измъкнем — което не можем да направим — как ще я намерим? Не, най-добре да останем тук, да държим главите си наведени и да видим какво са намислили да правят с нас.

— Да си държим главите наведени ? — Робин се засмя скептично. — Ако си наведем главите още малко, ще си изцапаме клепачите с мръсотия! Знам какво са намислили да правят с нас! Ще ни държат тук, докато изгнием или ще ни застрелят отстрани на пътя! — Главата му туптеше ужасно, затова коленичи и притисна длани в слепоочията си, докато болката не отмина. — Мъртви сме — изрече с пресипнал глас младежът. — Просто още не го знаем.

Брат Тимъти сърбаше от купичката си. Той облиза останалата по стените ѝ супа. Беше му пораснала неравна тъмна брада, а кожата му беше бяла като светкавица на фона на черната му мазна коса.

— Видях я — каза съвсем спокойно той… първото му обаждане от три дни. Джош и Робин млъкнаха шокирани. Брат Тимъти вдигна глава — едното стъкло на очилата му беше пукнато, а средата им се държеше на изолирбанд. — Суон — продължи мъжът. — Видях я.