Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Ако беше загубен, осъзна мъжът с аленото око, никой друг нямаше да го има! Земята го беше погълнала! Нямаше го и никой никога нямаше да го намери!

Продължи да се смее и да си казва колко глупав е бил. Стъкленият пръстен се беше изгубил завинаги! И Сестрата беше онази, която го беше захвърлила в калта!

Почувства се много по-добре, много по-силен и с по-ясно съзнание. Нещата се бяха подредили чудесно. Това все още беше неговото парти, защото малката кучка принадлежеше на Маклин, човешка ръка беше унищожила Мерис Рест и Сестрата беше заровила съкровището си в черната равнодушна пръст… където щеше да остане завинаги до овъглените кости на каубоя.

Мъжът с аленото око стана, доволен, че гробът е изгубен, и закрачи през нивата към шофьора си, който го чакаше в джипа. Обърна се, за да огледа мястото за последно, и зъбите му засветиха в бяло на фона на изцапаното му с кал лице. Щеше да е необходима истинска магия, за да се намери проклетият стъклен пръстен… а той беше единственият магьосник тук.

„Тръгваме на поход — помисли си Приятел. — Ще вземем малката кучка с нас, заедно със Сестрата, онзи огромен негър и момчето, с които да я държим на каишка. Останалите кучета могат да останат да живеят в тези мизерни бараки, докато изгният… което ще стане съвсем скоро.“

„Сега отиваме в Западна Вирджиния и Уоруик Маунтин. За да намерим Бог. “ Мъжът с аленото око се усмихна и шофьорът му, който го чакаше, видя тази отвратителна нечовешка гримаса и потрепери. Нямаше търпение да се срещне с „Бог“, нямаше никакво търпение. След това щеше да прати малката кучка в нейната ферма-затвор, а после… кой знае?

Харесваше му да бъде генерал на армията. Това призвание беше точно за него и докато плъзгаше поглед над полето от трупове, се почувства като крал на всичко това, почувства се като у дома.

При удрянето на вечерния гонг устата на Джош се напълни със слюнка като на животно.

Войникът отвън блъскаше по задната врата на камиона с приклада на пушката си и сигнализираше на тримата затворници да се изместят в другия край на своята килия на колела. Джош, Робин и брат Тимъти познаваха много добре този звук. Робин беше издържал най-дълго в отказа си да яде воднистата каша, а именно четири дни… докато гигантът не го хвана и не го нахрани насила, а след това, когато младежът се опита да се бие с него, го повали на пода и му каза, че ще живее независимо дали му харесва, или не.

— За какво? — попита Робин, който изгаряше от желание да се бие, но беше прекалено умен, за да нападне чернокожия гигант. — Така или иначе ще ни убият!

— Не ми пука дали ти харесва, или не, глупав хлапак такъв! — беше му казал Джош, за да го накара да се разгневи дотолкова, че да остане жив. — Ако беше мъж, щеше да защитаваш Суон! Не разбра ли, че няма да ни убият днес? Иначе нямаше да хабят храната. Нима просто ще се откажеш от Суон и ще я оставиш на вълците?

— Човече, ти си един дразнещ глупак! Вероятно вече е мъртва, както и Сестрата!

— Няма начин. Държат ги живи… както нас. Затова от сега нататък ще ядеш или кълна се в Бог, ще ти завирам лицето в купичката и ще те карам да си изсмукваш яденето през носа! Ясно?

— Голям си мъж — подигра му се Робин, пропълзя в своя ъгъл и се наметна с мръсното, изтъркано кафяво одеяло. Но от този ден насетне изяждаше храната си.

Задната врата на камиона беше перфорирана от тридесет и седем малки дупки от куршуми… Джош и Робин ги бяха преброили много пъти и си бяха измислили игра, в която трябваше да свържат точките. През тях влизаха слаба сива светлина и въздух. Също така играеха ролята на полезни шпионки през които да виждат какво се случва в лагера и да оглеждат местата, покрай които минаваха. Сега вратата беше отключена и плъзната нагоре на ролките си. Войникът с пушката — когото Робин с ненавист наричаше сержант Насрани гащи — излая:

— Изхвърли кофите!

Още двама войници бяха въоръжени и готови да стрелят, когато Джош, Робин и брат Тимъти взеха кофите си.

— Слизайте! — нареди сержант Насрани гащи. — Един по един! Движете се!

Джош примига на мъгливата светлина на утрото. Лагерът се подготвяше отново да поеме на път. Тентите се прибираха, превозните средства се проверяваха и се зареждаха с гориво от варелите в каросериите на камионите. Гигантът забеляза, че запасите от бензин бързо намаляваха и Армията на съвършенството беше оставила много закъсали превозни средства по пътя си. Огледа земята, когато се отдалечи на около три метра от камиона и изхвърли кофата с урина и изпражнения в клисурата. От другата ѝ страна имаше гъста гора с дървета без листа, а в мъгливата далечина се виждаха покрити със сняг, назъбени планини. Магистралата, по която пътуваха, водеше до тези планини, но Джош не знаеше точно къде се намират. Времето му беше като в мъгла. Смяташе, че са минали две седмици, откакто напуснаха Мерис Рест, но дори за това не беше сигурен. Може би бяха минали три седмици. Както и да е, вероятно Мисури беше останал далеч зад тях. Заедно с Глори и Арън.