Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Какво ще кажеш да споделиш радостта си с нас, а? — прикани го Робин.

— Водя ги при Бог.

Младежът се намръщи.

— Прости ми, че не подскачам и не танцувам от щастие.

— Щеше да го направиш, ако знаеше какво ми е на ума.

— Слушаме те — подкани го Джош.

Брат Тимъти не продума нищо известно време. Гигантът си помисли, че ще откаже да отговори, но след малко мъжът облегна гръб на стената и заговори тихичко:

— Бог ми каза, че молитвата за сетния час ще стовари небесните нокти по главите на злите. В сетния час всичкото зло ще бъде заличено и светът ще бъде прочистен. Бог ми каза… че ще чака в Уоруик Маунтин.

— Ще чака за какво? — попита Робин.

— Да види кой печели — обясни брат Тимъти. — Доброто или Злото. Когато отведа Армията на съвършенството на полковник Маклин в Уоруик Маунтин, Бог ще види сам кои са победителите. Но той няма да позволи Злото да победи. О, не. — Мъжът поклати глава. Очите му бяха замечтани и блажени. — Ще види, че е настъпил сетният час и ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти. — Погледна Джош. — Разбираш ли?

— Не. Каква машина?

— Онази, която говори и мисли час след час, ден след ден. Никога не сте виждали подобна машина. Армията на Бог я е направила преди много време. Бог знае как да я използва. Почакайте и ще видите.

— Бог не живее на върха на някаква планина! — възпротиви се Робин. — Ако наистина има някой там горе, то той е някакъв луд човек, който се мисли за Бог!

Брат Тимъти бавно завъртя глава към младежа. Лицето му беше изопнато, а очите непоколебими.

— Ще видиш. В сетния час, ще видиш. Защото светът отново ще бъде прочистен и всичко, което е било, ще изчезне. Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти . — Мъжът погледна Джош. — И аз. И дори Суон.

— Естествено! — намръщи се Робин, но брат Тимъти говореше толкова искрено, че го побиха тръпки. — Не ми се иска да съм на твое място, когато полковник Маклин разбере, че го баламосваш.

— Скоро, млади човече — отвърна мъжът. — Много скоро. В момента сме на магистрала 60, а вчера подминахме Чарлстън. — Не беше останало много, само изгорени и празни сгради, възсолена заразена река и около двеста души, които живееха в колиби от кирпич и дърво. Армията на съвършенството веднага им отне всички оръжия, муниции, дрехи и нищожните им запаси от храна. АНС беше нападнала и унищожила пет селища, откакто напусна Мерис Рест. Никое от тях не се съпротивляваше. — Ще се движим по тази магистрала до разклонението за 219 — продължи брат Тимъти, — а след това ще завием на север. След седемдесет-осемдесет километра ще стигнем до призрачен град на име Слейтифорк. Крих се там известно време, след като напуснах Бог. Надявах се да ме призове обратно, но той не го направи. Пътят продължава на изток след този град, нагоре по една от страните на Уоруик Маунтин. Там ще ни чака Бог. — Очите на мъжа засияха. — О, да! Много добре познавам пътя, защото винаги съм се надявал да се върна при него. Съветът ми към вас двамата е да се приготвите за сетния час… и да се молите за душите си.

Брат Тимъти изпълзя в своя ъгъл и дълго време след това Джош и Робин го чуваха да си мърмори и да си припява някакви молитви.

Младежът поклати глава и легна в своята част от помещението, за да помисли.

Брат Тимъти беше оставил чашата си настрани. Гигантът я взе и седна замислен за момент. След това прокара пръст през острия ръб на дръжката.

Той остави тънка кървава линия след себе си.

— Моля те — каза Шийла Фонтана и докосна Сестрата по рамото. — Може ли… да го поддържа отново?

Клошарката седеше на матрака на пода и сърбаше отвратителната супа, която войниците им бяха донесли преди няколко минути. Тя погледна Суон, която седеше наблизо със собствената си купичка водниста закуска, и вдигна тънкото одеяло, което беше постлано върху долната част на матрака. Платът му беше скъсан отдолу и част от пълнежа му беше излязъл. Сестрата бръкна в дупката и затърси с пръсти.

Най-накрая извади кожената ученическа чанта и я подаде на Шийла.

Очите на другата жена засияха и тя седна на пода, както някога децата сядаха в коледната сутрин.

Отвори набързо чантата.

Бръкна в нея и извади стъкления пръстен.

В него се разгоря тъмносин огън, който просветна за няколко секунди и след това избледня. Тъмносиньото улови бързото сърцебиене на Шийла.

— Днес свети по-ярко! — каза жената, която нежно галеше стъкления пръстен. — Не мислиш ли, че днес свети по-ярко?