Роберт Маккаммон - Лебедова песен

И сега беше настъпило времето. Да. Сега беше настъпило времето.

Защото сънебродната пътека беше свършила за нея. Когато погледнеше в стъклото, виждаше красиви скъпоценни камъни и златни и сребърни нишки, но нищо повече. Беше приключила със сънеброденето.

Суон беше тази, която да продължи нататък.

Сестрата стана от матрака и отиде до момичето с блестящия стъклен пръстен в ръцете си. Суон осъзна, че това е нещо, което беше виждала в магическото огледало на Ръсти.

— Стани — каза ѝ клошарката с треперещ глас.

Момичето стана.

— Това ти принадлежи. Винаги ти е принадлежало. Аз просто бях неговият пазител. — Пръстите на Сестрата проследиха една платинена нишка и тя засъска вътре в стъклото. — Но искам да помниш нещо: ако чудо може да превърне пясъка в нещо подобно… то тогава само си помисли — представи си — какви могат да бъдат хората. — Тя сложи короната на главата на Суон.

Пасна ѝ перфектно.

Около нея внезапно изригна златиста светлина, която намаля и отново заблестя. Брилянтното сияние накара Сестрата и Шийла да примигат. Дълбоко в златистата светлина разцъфнаха още цветове, подобно на градина, огрята от слънчева светлина.

Шийла сложи ръка на устата си, а очите ѝ заблестяха. Тя едновременно се разсмя и заплака, докато цветовете къпеха лицето ѝ.

Сестрата усети топлината, която се излъчваше от стъклото — беше плашеща и силна, сякаш уловила частица от слънцето. Ставаше толкова ярка, че се наложи да отстъпи назад и да прикрие очи с ръце.

— Какво става? — попита Суон, която виждаше светлината и усещаше гъделичкаща топлина върху главата си. Започваше да се плаши и опита да свали короната, но Сестрата ѝ каза:

— Не! Не я пипай!

Златистата огнена светлина започна да залива на вълни косата на момичето. Суон стоеше мирно, сякаш се опитваше да задържи книга на главата си. Беше изплашена до смърт, но и развълнувана.

Златистата светлина изригна отново и в следващия миг косата ѝ като че ли пламна. Светлината се разля на филизи върху челото и бузите ѝ, а лицето ѝ се превърна в светлинна маска — прекрасна и ужасяваща гледка, която едва не накара Сестрата да коленичи. Бурното сияние се разпростря върху гърлото и врата на Суон, започна да се увива като златен дим около раменете и ръцете ѝ и да пада на букли върху китките и пръстите ѝ.

Сестрата протегна ръка към нея, проникна през прекрасната светлина и докосна бузата ѝ… но като че ли се натъкна на броня, макар все още да виждаше чертите на лицето ѝ и очите ѝ. Пръстите ѝ не можеха да стигнат до кожата на Суон — нито до бузите, брадичката, челото; до никъде.

„О, Господи“, помисли си клошарката… защото осъзна, че короната създаваше броня от светлина около тялото на момичето.

Тя я покриваше почти до кръста. Суон имаше чувството, че стои в средата на факла, но топлината не беше неприятна. Видя пламенните отражения на стените и лицата на Сестрата и Шийла, окъпани в лека златиста светлина. Погледна ръцете си, които бяха пламнали. Сви пръсти и усети, че са добре — нямаше болка в тях, не бяха замръзнали, въобще не чувстваше нищо. Светлината се движеше с нея, залепена подобно на втора кожа. Огънят беше запълзял надолу по краката ѝ.

Облечена в този светлинен пашкул, Суон отиде до огледалото. Гледката, която се разкри пред нея, онова, в което се превръщаше, ѝ дойде в повече. Тя хвана короната и я свали от главата си.

Златистото сияние помръкна почти веднага. То пулсира… пулсира… и бронята от светлина се изпари като мъгла.

Суон отново си беше както преди — обикновено момиче, което държеше пръстен от светещо стъкло.

Цяла минута не успя да проговори. Най-накрая подаде короната на Сестрата и ѝ каза:

— Мисля… че е… по-добре ти да ми я пазиш.

Клошарката бавно вдигна ръка и я взе. Върна короната обратно в чантата и я закопча. След това, с движения като на сомнамбул, дръпна одеялото и прибра чантата в матрака. Но очите ѝ продължаваха да виждат златистия огън и докато беше жива, нямаше да забрави видяното току-що.

Зачуди се какво ли щеше да стане, ако свиеше юмрук и се опиташе да удари Суон в лицето. Но не ѝ се искаше да си счупи ръката само за да опита. Дали бронята щеше да спре острие, или нож? Ами куршум? Шрапнел от бомба?

От всичките сили на пръстена тази беше една от най-хубавите… и беше запазена само за Суон.

Шийла вдигна пред очите си собствената си част от короната. Червеният пламък беше станал по-силен, беше сигурна в това. Тя също скри шипа в матрака.