Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Да — съгласи се Суон. — Мисля, че е така.

— О… красив е. Много е красив. — Подаде го на Сестрата. — Накарай го да свети ярко!

Клошарката го взе и когато ръката ѝ докосна хладната повърхност, скъпоценните камъни лумнаха и вградените нишки се подпалиха.

Шийла се вторачи хипнотизирана в тази красота и на прекрасното сияние лицето ѝ изгуби грубостта си, чертите и бръчките ѝ се изгладиха и следата, която годините бяха оставили върху нея, беше заличена. Тя беше направила точно каквото ѝ каза Сестрата през онази първа нощ. Беше отишла в нивата, за да потърси надгробната плоча, на която пишеше „РЪСТИ УЕДЪРС“. Навсякъде около нея се движеха камиони и бронирани коли, а войниците ѝ подвикваха подигравателно, но никой от тях не я закачи. В началото не успя да открие надгробната плоча и се лута известно време в нивата в опит да я намери. Не се отказа, докато не го стори. Дървената дъска все още стърчеше забита в земята, но беше разхлабена и наклонена на една страна. Навсякъде около нея имаше следи от гуми, а в непосредствена близост лежеше мъртвец, чието лице беше отнесено от куршум. Шийла коленичи и започна да рови в калта. Най-накрая видя края на кожената чанта и успя да я извади. Не я отвори, а я скри под палтото си, за да не може никой да ѝ я отнеме. После направи последното нещо, за което я беше помолила Сестрата: издърпа надгробната плоча от земята, отнесе я надалеч от мястото ѝ и я хвърли в калта.

Тя скри калните си ръце под дебелото си палто и се върна в караваната. Единият от войниците, които я пазеха, ѝ подвикна:

— Хей, Шийла! Платиха ли ти или пак работи безплатно? — Другият се опита да я стисне за циците, но тя успя да влезе в караваната и затвори вратата пред хилещото му се лице.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла, докато гледаше проблясващите скъпоценни камъни. — Толкова е красиво.

Сестрата нямаше съмнение, че жената е омаяна от стъкления пръстен и ще пази тайната им. Във времето, в което бяха заедно, тя им разказа за живота си преди седемнадесети юли и как двамата с Руди бяха нападнати от полковник Маклин и Роланд Кронингер в територията на боклукчиите, край Голямото солено езеро. Вече не чуваше толкова често плача на бебето и Руди не я преследваше в кошмарите ѝ. Когато бебето започваше да плаче, Суон винаги беше до нея и го караше да спре.

— Толкова е красиво — прошепна Шийла.

Сестрата се загледа в нея за момент… и след това отчупи последния стъклен шип.

— Ето — каза тя и той засия в светло смарагдовозелено и сапфирено синьо, когато го подаде на другата жена. Шийла само го изгледа. — Вземи го — настоя клошарката. — Твой е.

— Мой?

— Точно така. Нямам представа какво ни предстои. Не знам къде ще бъдем утре… или след седмица. Но искам да вземеш това. Вземи го.

Шийла бавно вдигна ръка, но се поколеба и Сестрата ѝ каза:

— Давай. — Най-накрая жената взе шипа и цветовете отново потъмняха и станаха светлосини. Но дълбоко вътре в стъклото проблясваше рубиненочервена светлинка като пламъка на свещ.

— Благодаря ти… благодаря ти — каза Шийла, завладяна от емоции. Не ѝ беше хрумвало, че това нещо щеше да струва стотици хиляди долари в някогашния свят. Тя с любов погали стъклото над малката червена светлинка. — Ще засвети по-ярко, нали? — попита изпълнена с надежда тя.

— Да — отвърна Сестрата. — Мисля, че да. — След това се обърна към Суон и разбра, че е станало време.

Клошарката си спомни нещо, което Вехтошаря ѝ каза, когато поиска да види какво има в чантата ѝ:

— Няма как да запазим нещата си завинаги. Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време.

Сестрата знаеше какво представлява стъкленият пръстен. От доста време го беше разбрала. Сега, след като беше счупила и последния шип, ѝ беше станало още по-ясно. Бет Фелпс също се сети преди много време в една разрушена църква — пръстенът ѝ беше напомнил за Статуята на Свободата.

— Прилича на корона, нали? — беше попитала Бет.

Мъжът с аленото око също беше осъзнал какво е, когато я попита къде е:

— Пръстенът. Короната. — Това бяха точните му думи.

Короната.

Сестрата знаеше на кого принадлежи тази корона. Знаеше го, откакто намери Суон в Мерис Рест и видя израсналата царевица.

„Няма как да запазим нещата си завинаги“, помисли си тя. Но как ѝ се искаше да го стори. Стъклената корона се беше превърнала в смисъла на живота ѝ; беше я накарала да стане на крака и да продължи напред, стъпка по стъпка през кошмарната земя. Тя пазеше короната с ревностната плам на една клошарка от Ню Йорк и беше проливала своя и чужда кръв, за да не я изгуби.