Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Облаците бяха окъпани в сива мрачна светлина. Вятърът му носеше миризмата на огън и кръв. Мъжът с аленото око газеше мъртвите по пътя си.

О, тя се смяташе за много умна!, беснееше той. Много умна! Е, сега щеше да разбере, че не бива да го подценява, че не трябва да се ебава с него. Щеше да разбере, че това все още беше неговото парти, след като се вдигнеше димната завеса и телата бъдеха преброени.

Призори войниците, които охраняваха жените, бяха довели Сестрата в караваната на полковника и я бяха сложили да седне на един стол в средата на помещението. Приятел беше седнал пред нея, а Роланд и Маклин внимателно ги наблюдаваха. Тогава беше наврял ориенталското си лице в нейното и я беше попитал с тежък южняшки акцент:

— Де го зарови?

Тя се изплю в мутрата му… но нямаше проблем! О, да! Нямаше никакъв проблем! Той искаше да му се опълчи, да блокира спомените си с онази проклета въртяща се синя светлина, за да може да стисне с ръце бузите ѝ, докато от носа ѝ не потече кръв. Тогава, през мъглата от болката в съзнанието ѝ, видя отново кирката, видя я да я вдига и да я стоварва в пръстта. Сестрата се опита да се барикадира зад синята светлина и да го заслепи с нея, но той беше прекалено бърз за нея и успя да се промъкне в съзнанието ѝ с лекота, тъй като малката кучка не беше наоколо, за да го разсейва.

И попадна на нещо. Ето го. Намери дървена дъска, върху която беше написано името „РЪСТИ УЕДЪРС“.

Тя беше заровила стъкления пръстен в гроба на онзи каубой.

Едва не я уби в онзи миг, но искаше да живее, за да види как чупи стъклото на парчета. Гробът беше напред, в откритото пространство между опустошената царевична нива и редовете с ябълкови дървета, които бяха изкоренени от земята и натоварени на един от камионите. Побягна към мястото, на което знаеше, че е погребан каубоят. Земята под ботушите му беше изгризана от гумите на камионите и краката на войниците. Калта се опитваше да го спипа и да го забави.

Стигна до мястото и се огледа за дървената надгробна плоча.

Не беше там.

Земята беше разсечена от следи от гуми и приличаше на райетата на палтото на онзи мъж, когото разкъса. Огледа се във всички посоки и си помисли, че още не е стигнал до правилното място. Пробяга тридесет метра на запад, спря се и се огледа отново.

Навсякъде лежаха голи трупове. Хващаше ги и ги хвърляше настрани като счупени кукли, докато търсеше някаква следа от гроба.

След около десет минути обезумяло търсене намери надгробната плоча… само че беше паднала и покрита с кал. Мъжът с аленото око коленичи и започна да дращи земята около нея, да копае пръстта и да я хвърля зад себе си като куче, което търси забравен кокал. Ръцете му намериха единствено още пръст.

Чу гласове и се огледа. Четирима войници бродеха из полето и се оглеждаха за нещо пропуснато от бригадите на мародерите.

— Вие! Започвайте да копаете! — изкрещя им той… но мъжете го изгледаха глуповато. В следващия миг осъзна, че им беше заговорил на руски. — Копайте! — нареди им отново, когато намери правилния език. — Падайте на колене и разкопайте цялото шибано поле с ръцете си!

Единият от мъжете побягна. Другите трима се поколебаха.

— Какво търсим? — попита единият от тях.

— Чанта! Кожена чанта! Някъде тук трябва да е! Някъде… — Мъжът с аленото око рязко спря и огледа калното и опустошено поле. Цяла вечер оттук минаваха бронирани коли и камиони. Стотици войници го бяха тъпкали с краката си. Надгробната плоча може да е била отнесена преди един, три или шест часа. Може да е била влачена под гумите на камион или изритана настрани от ботушите на петдесет войници. Нямаше как да прецени къде е била преди това и го изпълни френетична ярост. Вдигна глава и изкрещя от гняв.

Тримата войници побягнаха, като се блъснаха един в друг в паниката си.

Мъжът с аленото око вдигна голия труп на някакъв мъж за врата и за вкочанената му протегната ръка. Запрати го настрани и след това изрита главата на друг като футболна топка. Просна се върху трети труп и изви главата му, докато гръбнакът не се скъса като струна на китара. След това, все още бесен, падна на четири крака като животно и потърси някой жив, когото да убие.

Но беше сам с мъртвите.

„Почакай! — помисли си той. — Почакай! “

Седна отново — дрехите му бяха мръсни, а променящото му се лице беше изпръскано с черна кал — и се ухили. Разкикоти се, след което се усмихна и накрая се засмя толкова гръмко, че няколкото останали живи в алеите кучета го чуха и завиха в отговор.