Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Много жалко — изрече с тих глас Сестрата, — че ще я направят грозна.

Четката спря.

Клошарката хвърли бърз поглед на Суон, която започна да осъзнава какво се опитваше да направи по-възрастната жена. Тя се приближи до тях, застана зад Шийла и ѝ заговори:

— Не всички мъже са зверове, но тези наистина са. Те ще използват Суон и ще я направят грозна. Ще я пречупят и унищожат.

Шийла погледна момичето в огледалото и след това себе си. Стоеше като вкаменена.

— Можеш да ни помогнеш — каза Сестрата. — Можеш да им попречиш да я направят грозна.

— Не. — Гласът на Шийла беше слаб и бездушен като на изтормозено дете. — Не… не мога. Аз съм никоя.

— Можеш да ни помогнеш да се махнем оттук. Просто говори с войниците отвън. Привлечи им вниманието и ги разкарай от вратата за минута. Това е всичко.

— Не… не…

Сестрата сложи ръка на рамото ѝ.

— Погледни я. Хайде, давай. А сега погледни себе си. — Шийла погледна. — Виж в какво са те превърнали.

— Грозна съм — прошепна жената. — Грозна. Грозна. Грозна…

— Моля те, помогни ни да избягаме.

Шийла не отговори цяла минута и Сестрата се изплаши, че я е изгубила. Изведнъж другата жена отново започна да реше косата на Суон.

— Не мога — каза тя. — Те ще убият и трите ни. За тях няма да има значение, защото обичат да използват оръжията си.

— Няма да ни убият. Полковникът не иска да ни нарани.

— Но ще наранят мен . Освен това — къде смятате да отидете? Всичко е прецакано. Няма къде да се скриете.

Сестрата изруга вътрешно, но Шийла беше права. Дори да успееха да избягат от караваната, щеше да е само въпрос на време войниците да ги заловят отново. Погледна Суон в огледалото и момичето поклати едва глава, за да ѝ покаже, че няма смисъл да продължава да настоява за прилагането на тази тактика. Вниманието на Сестрата беше привлечено от едно стъклено шишенце с парфюм върху тоалетната масичка. Вече нямаше какво да губи.

— Шийла — каза тя, — нали обичаш красиви неща?

— Да.

Дотук добре. Ето го и решителният момент.

— Искаш ли да видиш нещо много красиво?

Жената вдигна поглед.

— Какво?

— Ами то е… тайна. Заровено съкровище. Искаш ли да го видиш?

— Знам всичко за заровените съкровища. Роланд зарови запасите. Също така уби Дебелака.

Сестрата не обърна внимание на бълнуването ѝ и продължи упорито да настоява на своето.

— Шийла — каза със заговорнически тон тя, — знам къде е заровено съкровището. То може да ни помогне. Щом си ку… ако си ЖР — побърза да се поправи, — войниците отвън няма да ти попречат да излезеш. Както сама каза, вече трябваше да си на работа. Но никога не си виждала нещо толкова красиво, колкото това съкровище, и ако отидеш където ти кажа и го донесеш тук, ще помогнеш на Суон. Нали, Суон?

— Да, точно така.

— Но това трябва да е нашата тайна — продължи Сестрата, като внимателно наблюдаваше отпуснатото и лишено от емоции лице на Шийла. — Никой не трябва да разбира къде отиваш… и не бива да позволиш на никого да те види как го изкопаваш и го носиш тук. Трябва да го скриеш под палтото си. Можеш ли да го направиш?

— Аз… не знам. Току-що си лакирах ноктите.

— Заровеното съкровище може да им попречи да я направят грозна — каза Сестрата и видя как лицето на жената се промени, когато осъзна какво има предвид. — Но това ще е нашата тайна. Тайната на съквартирантките. Нали? — Шийла не отговори и клошарката добави: — Моля те, помогни ни.

Шийла погледна отражението си в огледалото. Едва разпозна чудовището, в което се беше превърнала. Осъзна, че полковникът нямаше нужда от нея. Никога не беше имал нужда от нея, освен за да я използва и тормози. „Мъжете са зверове“, помисли си тя и си спомни картата на Маклин на новата Америка с нейната огромна площ, кръстена „Затвор“.

Това не беше страна, в която искаше да живее.

Шийла остави четката. Усети, че Суон я гледа в огледалото и осъзна, че не може — не трябва — да им позволява да превърнат такова красиво създание в грозотия като нея.

— Да — отговори най-накрая тя. — Ще ви помогна.

— Спри! — изрева Приятел и джипът поднесе в разораната и замръзнала кал на унищожената царевична нива. Мъжът с аленото око скочи от превозното средство и побягна през изсечените стъбла.

„Сега вече го пипнах! — помисли си той. — Мой е! И независимо какво представлява — пръстен от светлина, мистичен дар или корона — ще го счупя на парчета пред очите ѝ!“

Калта залепваше по ботушите на Приятел, докато бягаше. Той се спъна в едно царевично стъбло и едва не падна в бързината си да стигне до мястото.