Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Разтреперена и изнервена, Сестрата продължаваше да усеща студеното присъствие. Тръгна към бараката на Глори, като стискаше кожената чанта под мишница. Все още имаше чувството, че е наблюдавана и ако мъжът с аленото око наистина беше някъде тук, искаше да се прибере в къщата и да избяга от него.

Почти стигна до верандата, когато чу някой да крещи НЕ! и миг по-късно се разнесе грохотът на запален двигател.

Обърна се светкавично.

Малкият камион на Вехтошаря тръгна назад и прегази масите и кашоните със стока. Хората пищяха и се махаха от пътя му. Двамата синове на Вълчевич се катереха по него и се опитваха да стигнат до шофьора, но единият от тях падна, а другият не беше толкова бърз. Гумите на камиона минаха през една жена, която беше паднала на земята и Сестрата чу как изпука гръбнакът ѝ. Едно дете застана на пътя му, но беше дръпнато и спасено в последния момент. Камионът продължи по пътя, но в следващия миг се отклони и се заби в една от бараките. Даде на заден ход. Гумите захвърляха сняг и пръст зад себе си, когато се стрелна отново напред. Двигателят му се прокашля. Камионът продължи по пътя, който извеждаше от Мерис Рест в посока север.

Сестрата побягна, за да помогне на някои хора, които бяха паднали и за малко да бъдат прегазени. Изкушенията, антиките и изобретенията на Вехтошаря бяха разхвърлени на улицата, а от камиона продължаваха да падат стоки, докато се отдалечаваше. Накрая зави и се скри от поглед.

— Този открадна камиона на баща ми! — изкрещя единият от синовете на Вълчевич с почти истеричен глас. — Този открадна камиона на баща ми! — Другото момче отиде да повика търговеца.

Сестрата изпита страх, който я удари в корема като юмрук. Тя прибяга до младежа и го хвана за ръката. Той все още беше замаян и от тъмните му очи капеха сълзи на гняв.

— Кой беше вътре? — попита го. — Как изглеждаше?

— Не знам! Лицето му… не знам!

— Каза ли ти нещо? Мисли!

— Не. — Младежът поклати глава. — Не. Той просто… беше там. Точно пред мен. И… видях го да се усмихва . След това я взе и се качи в камиона.

— Взе? Какво взе?

— Царевицата — отвърна младежът. — Открадна не само камиона, но и царевицата.

Сестрата пусна ръката му и се загледа по пътя. Загледа се на север.

Където беше армията.

— О, Господи — каза с дрезгав глас тя.

Стисна кожената чанта с две ръце и усети стъкления пръстен в нея. През последните две седмици сънебродеше в една кошмарна земя, където реките течаха кървави, небето беше и цвят на отворена рана и един конски скелет жънеше поле от човешки същества.

— Ще накарам човешка ръка да го направи — беше обещал мъжът с аленото око. — Човешка ръка.

Сестрата погледна отново към къщата на Глори. Суон стоеше на верандата, облечена в своето палто от кръпки в много цветове. Тя също гледаше на север. Жената тръгна към нея, за да ѝ разкаже какво се беше случило и какво се страхуваше, че ще се случи, когато мъжът с аленото око отидеше при онази армия и ѝ покажеше прясната царевица. Така щеше да им сподели за Суон и да ги убеди, че поход на сто и петдесет километра не е нищо, за да намерят момиче, което можеше да накара посевите да растат в една мъртва земя.

Достатъчно посеви, които да изхранват цяла армия.

— Доведете го — нареди Роланд Кронингер. Двамата часови ескортираха странника по стъпалата на караваната на полковник Маклин. Капитанът го видя как погали едно от демоничните лица в дървото. Мъжът носеше в ръка нещо, увито в кафяв плат. Двамата часови бяха насочили пистолетите си в главата му, защото отказваше да им даде пакета и вече беше изкълчил ръката на един от войниците, който се беше опитал да му го вземе. Странникът беше спрян преди два часа от един часови на южния край на лагера на АНС и веднага беше отведен при Роланд Кронингер за разпит. Капитанът само го беше погледнал и веднага разбра, че е невероятен мъж. Но странникът беше отказал да отговаря на всякакви въпроси и каза, че ще разговаря единствено с лидера на армията. Роланд не можа да му вземе пакета и никакви заплахи за мъчения не успяха да го убедят. Съмняваше се един мъж, който не носеше нищо повече от избелели дънки, маратонки и лятна риза с къси ръкави и ярки цветове в това мразовито време, да се страхува особено от мъчения.

Роланд отстъпи настрани, когато доведоха мъжа. Други въоръжени войници бяха на пост в помещението, заедно с повиканите от Маклин капитани Кар и Уилсън, лейтенант Тачър, сержант Бенинг и ефрейтор Мангрим. Полковникът седеше зад бюрото си, а в средата на помещението беше оставен стол за странника. До него имаше малка масичка, на която гореше газена лампа.