Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Заповядайте, приятели, не се срамувайте! Веднага елате и вижте какво ви е донесъл Вехтошаря! Имаме полезни уреди, инструменти и джаджи от цялата страна! Можем да ви предложим играчки за дечицата, антики от една отминала епоха и собствените ми изобретения, специално създадени да служат и да забавляват в тези модерни времена… а Бог ми е свидетел, че всички се нуждаем от малко помощ и забавление, нали? Така че елате, хайде, елате сами или елате всички!

Хората започнаха да се събират около масите и да обсъждат нещата, които Вехтошаря беше донесъл: пищни женски дрехи, украсени с пайети парти рокли, цветни бански костюми, обувки на високи токчета, мъжки мокасини, официални обувки, маратонки, цели кутии с мъжки летни ризи с къси ръкави, повечето от които все още бяха с етикетите, отварачки за консерви, тигани, тостери, блендери, часовници, транзисторни радиа, телевизори, лампи, градински маркучи, столове, чадъри, хранилки за птички, йо-йота, обръчи за въртене, игри като „Монополи“ и „Риск“, плюшени мечета, малки колички и камиончета, кукли и модели на самолети. Собствените изобретения на Вълчевич включваха самобръсначка, която се задвижваше с механизъм от ластици, очила с чистачки на стъклата, които отново се задвижваха от ластици, и малка прахосмукачка, управлявана от задвижван от ластици мотор.

— Какво искаш за това? — попита една жена, която държеше в ръцете си покрит с брокат шал.

— Имате ли ластици? — попита в отговор Вълчевич, но когато клиентката му поклати глава, той ѝ каза да си отиде у дома и да донесе всичко, което има за размяна, и може би ще сключат сделка.

— Ще разменям за онова, което имате! — съобщи търговецът. — Пилета, консерви, гребени, ботуши, ръчни часовници — донесете ги и да се захващаме да правим бизнес! — Вълчевич усети приятен аромат във въздуха и се обърна към съпругата си. — Полудявам ли — попита я той — или подушвам ябълки?

Една жена взе някакъв предмет от масата на търговеца.

— Това тук е единствено по рода си, госпожо! — каза Вълчевич. — Да, госпожо! Вече не можете да намерите такава фина изработка! Давайте! Разклатете го!

Жената така и направи. Над покривите на къщите в стъклената топка заваляха малки снежинки.

— Красиво е, нали? — попита търговецът.

— Да — отвърна жената. Светлосините ѝ очи гледаха как снежинките падат. — Колко струва?

— О, бих казал поне две консерви с храна. Но… след като ви харесва толкова много… — Вълчевич млъкна и погледна потенциалната си клиентка. Тя беше набита, с квадратни рамене и приличаше на човек, който може да различи лъжата от цял километър. Косата ѝ беше гъста и сива, подстригана малко над раменете ѝ и сресана назад. Кожата ѝ беше гладка и без бръчки като на новородено. Не беше никак лесно да прецени на колко години е. Може би косата ѝ беше посивяла преждевременно, помисли си той… но като се загледа по-внимателно, забеляза, че очите ѝ също изглеждаха стари, сякаш бяха виждали и помнеха цял един тежък живот. Тази жена беше красива, с правилни и прекрасни черти… беше някак си царствена в очите му. Вълчевич си каза, че това е една дама, която беше носила кожи и диаманти преди седемнадесети юли и беше разполагала с цяло имение прислужници. Но на лицето ѝ беше изписана също така доброта и в следващия миг си помисли, че може би е била учителка или социален работник, или пък мисионер. Под другата си ръка беше стиснала ученическа кожена чанта. „Бизнесдама“, рече си търговецът. Да. Такава е била. Вероятно е имала собствен бизнес.

— Е — каза той, — с какво разполагате за размяна, госпожо? — Кимна към чантата ѝ.

Жената се усмихна леко и погледът ѝ срещна неговия.

— Можеш да ме наричаш Сестрата — каза тя. — Съжалявам, но не мога да ти дам онова, което е вътре.

— Няма как да запазим нещата си завинаги — каза Вълчевич и сви рамене. — Все трябва да ги дадем на някой друг по някое време. Това е американският начин.

— Предполагам, че си прав — съгласи се Сестрата, но не отпусна хватката си върху чантата. Разклати отново стъклената топка и се загледа в падащите снежинки. След това я върна на масата. — Благодаря ти. Просто гледам.

— Я виж! — Някой до нея бръкна в една от кутиите и извади потъмнял стетоскоп. — Като се заговорихме за реликви! — Хю Райън го сложи на врата си. — Как изглеждам?

— Много професионално.

— И аз така си мислех. — Хю не можеше да спре да се взира в новото ѝ лице, макар да го виждаше постоянно през изминалите два дни. Робин беше взел със себе си няколко мъже и заедно бяха отишли до пещерата за Хю и останалите момчета и бяха довели всички да живеят в Мерис Рест. — Какво искате за това? — попита лекарят.