Роберт Маккаммон - Лебедова песен

На челото между очите му имаше дупка от куршум, от която се стичаше кръв. Над сърцето му, в лимоненозеленото палто, имаше втора рана, черна и овъглена. Ръцете му изведнъж се отвориха и затвориха конвулсивно. Но Спасителя беше мъртъв. Роланд много добре знаеше как изглежда един мъртвец.

Нещо се размърда в сенките.

Капитанът вдигна пушката си.

— Излез. Веднага. Ръцете на главата.

Последва дълго мълчание и Роланд почти изстреля няколко куршума… но тогава фигурата пристъпи на светлината с вдигнати ръце. В едната от тях държеше .45-калибров автоматичен пистолет.

Появи се брат Тимъти, чието лице беше пребледняло като платно. Роланд осъзна, че е бил прав, като си мислеше, че Спасителя не се отделя от съветника си.

— Хвърли пистолета — нареди му той.

Мъжът се усмихна едва. Свали ръце, насочи .45-калибровия в собственото си слепоочие и дръпна спусъка.

— Не! — изкрещя Роланд, който вече беше хукнал към него, за да го спре.

Но пистолетът само изщрака… и изщрака… и изщрака.

— Трябваше да го убия — каза брат Тимъти, а пистолетът продължи да щрака на празно. — Той ми каза да го направя. Каза ми, че еретиците са победили и че последното нещо, което трябва да направя, е да го избавя от лапите им… а след това да избавя и себе си. Така ми каза. Показа ми къде да го застрелям… на две места.

— Свали го — нареди Роланд.

Брат Тимъти се ухили и от двете му очи се откъсна по една сълза.

— В пистолета имаше само два патрона. Как да се избавя… след като в пистолета имаше само два патрона?

Той продължи да дърпа спусъка, докато Роланд не му отне оръжието. Мъжът зарида и падна на колене.

Подът се разтресе, когато покривът на атриума, отслабен от пламъците, от седемте години неподдържаност и тоновете вода от разтопен сняг, се срути върху горящите трупове. По-голямата част от стрелбата секна. Битката почти свърши и Роланд беше спечелил своята награда.

Един следобед, докато снегът се сипеше над Мерис Рест, в града от север влезе един малък камион с увиснало окачване. Давещият му се двигател мигновено стана център на внимание. Почти всеки ден прииждаха нови хора — някои в очукани стари коли и пикапи, други в каруци, дърпани от коне, а повечето пеша. Всички носеха вещите си в кашони и куфари. Новодошлите вече не представляваха чак толкова интересна гледка, както доскоро.

От двете страни на малкия камион пишеше с червени букви „ВЕХТОШАРЯ“. Името на шофьора беше Вълчевич и двамата със съпругата му, двамата им синове и дъщеря им следваха потока на новото общество на скиталците — установяваха се в някое селище толкова дълго, колкото да си намерят храна и вода и да си починат, след което осъзнаваха, че трябва да има някое по-добро място, на което да отидат. Вълчевич беше бивш шофьор на автобус от Милуоки, който беше болен от грип в деня, в който градът му беше унищожен, и дали това беше късмет, или нещастие, все още не беше преценил.

През изминалите две седмици слушаше слухове от хора, които срещаше по пътя си: напред се намирал град на име Мерис Рест и в този град разполагали с прясна изворна вода, сладка като Фонтана на младостта. Имали царевична нива, а от небето валяли ябълки. Издавали вестник и строели църква.

В този град — твърдяха слуховете — живеело момиче на име Суон, което притежавало силата на живота.

Вълчевич и семейството му имаха черни коси, тъмни очи и маслинов цвят на кожата, наследени от поколения циганска кръв. Съпругата му беше изключително привлекателна, с правилни черти на гордото си лице, дълга черна коса със сиви кичури и тъмнокафяви очи, които направо грееха. Преди по-малко от седмица обвивката от образувания, която покриваше главата ѝ, се беше пропукала и Вълчевич беше оставил една газена лампа да гори пред икона на Дева Мария в една заснежена гора.

Вълчевич навлезе с малкия си камион в града и наистина видя извор, точно в средата на пътя. Малко след него гореше клада, а по-надолу хората реконструираха някаква дървена сграда, която вероятно беше споменатата църква. Вълчевич разбра, че това е мястото и направи онова, което той и семейството му правеха във всяко селище, през което минаваха: спря камиона си на пътя, а двете му момчета отвориха багажника и започнаха да вадят кашоните със стоки за продажба и размяна, сред които бяха много от изобретенията на баща им. Съпругата и дъщерята на Вълчевич разположиха масите, на които да изложат стоките си, а в същото време самият Вълчевич вече беше допрял един стар мегафон до устните си и нареждаше търговската си реклама: