Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Ценно нещо като този стетоскоп… зависи. Знаете ли, някой ден мога да се натъкна на истински лекар, който да има нужда от него. Не мога да го продам на кой да е. Ах… какво ще ми дадете за него?

— Мисля, че мога да ви намеря няколко ластици.

— Продадено.

Една огромна фигура застана до Сестрата и Вълчевич вдигна поглед към набръчканото и покрито с образувания лице, когато Хю се дръпна. Търговецът не се стресна, защото беше свикнал с подобни гледки. Ръката на гиганта беше шинирана, а счупените му пръсти бяха бинтовани и обездвижване с дървени шпатули за език, осигурени с любезното съдействие на новия градски лекар.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се Джош към Сестрата. В ръцете си държеше дълга черна рокля, цялата в лъскави пайети. — Мислиш ли, че ще ѝ хареса?

— О, да. Ще изглежда чудесно на откриването на следващия сезон в операта.

— Смятам, че на Глори ще ѝ хареса — заключи гигантът. — Имам предвид… че дори да не ѝ хареса, може да използва плата, нали? Ще взема тази — каза на Вълчевич и остави роклята на масата. — И това. — Взе една зелена детска играчка трактор.

— Добър избор. Хм… какво имате за размяна?

Джош се поколеба, след което отговори:

— Почакайте малко. Веднага се връщам. — Тръгна към бараката на Глори, като куцаше с левия крак.

Сестрата го изпрати с поглед. Джош беше корав като бик, но мъжът с аленото око едва не го беше убил. Рамото му беше лошо изкълчено, лявото му коляно беше натъртено, имаше три счупени пръста и пукнато ребро и целият беше покрит с ожулвания и рани, които още зарастваха. Джош извади голям късмет, че беше жив. Мъжът с аленото око беше напуснал леговището си под изгорената църква. Докато Сестрата отиде там, заедно с Пол, Ана и още пет-шест въоръжени с пушки и автомати мъже, онзи беше избягал и макар да наблюдаваха денонощно дупката цели четири дни, не се беше върнал. Запълниха леговището му и започнаха работа по повторното издигане на църквата.

Сестрата нямаше представа дали мъжът с аленото око беше напуснал Мерис Рест. Тя добре помнеше съобщението, което донесе Джош:

— Ще накарам човешка ръка да го направи.

Хората я побутваха и оглеждаха стоките, сякаш бяха фрагменти от някаква извънземна култура. Сестрата огледа предметите — сега бяха боклуци, но само преди няколко години всеки дом беше оборудван с тях. Вдигна един таймер за варене на яйца и го пусна в една кутия при точилки, форми за сладки и кухненски прибори. Едно многоцветно кубче беше оставено на масата и тя си спомни, че едно време се наричаше Кубчето на Рубик. Взе един стар календар, илюстриран с пушещ лула рибар, който замяташе въдицата си в син поток.

— Само на осем години е — каза Вълчевич. — Можете да се уверите в това, ако преброите датите назад. Самият аз обичам да знам коя дата сме. Например днес… днес сме единадесети юни. Или дванадесети. Както и да е, една от двете дати е.

— Откъде намираш всички тези неща?

— Тук и там. Пътуваме от доста дълго време. Прекалено дълго даже. Хей! Дали ще се интересувате от един прекрасен сребърен медальон? Виждате ли? — Вълчевич отвори капачето му, но Сестрата бързо извърна поглед от пожълтялата снимка на усмихнато малко момиченце вътре. — О — каза търговецът и осъзна, че търговските му умения го бяха предали. — Съжалявам. — Затвори медальона. — Може би не бива да продавам това, а?

— Не. Трябва да го заровиш.

— Да. — Вълчевич го прибра и се загледа в ниските тъмни снежни облаци. — Ама че юнска сутрин, а? — Той огледа бараките, докато двамата му синове обслужваха клиентите. — Колко души живеят тук?

— Не съм много сигурна. Може би пет-шестстотин. Постоянно идват нови хора.

— Да, виждам. Явно имате хубав източник на прясна вода. Къщите не са толкова зле. Виждали сме много по-лоши. Знаете ли какви слухове се носят по пътищата? — Търговецът се ухили. — Чухме, че имате голяма царевична нива, а ябълките падали от небето. Големи смехории, не мислите ли?

Сестрата се усмихна.

— И тук живеело някакво момиче, казвало се Суон или нещо подобно, което можело да накара посевите да растат. Просто докосвала пръстта и те пониквали! Какво мислите за това? Казвам ви, цялата страна щеше да е мъртва, ако не съществуваше въображението.

— Планираш ли да се установиш тук?

— Да, може би за няколко дни. Градът ми изглежда добър. Казвам ви, няма да отидем повече на север… не, госпожо!

— Защо? Какво има на север?

— Смърт — отвърна Вълчевич, намръщи се и поклати глава. — На някои хора са им се разхлопали дъските. Чухме, че там се водят боеве. Имало някаква проклета армия , от тази страна на Айова… или онова, което някога беше Айова. Както и да е, много е опасно да се ходи на север, затова сме се насочили на юг.