Роберт Маккаммон - Лебедова песен

— Армия? — Сестрата си спомни думите на Хю Райън, който разказа на нея и на Пол за Бойното поле. — Каква армия?

— От онези, които те убиват , госпожо! Сещате се, мъже и оръжия. Предполага се, че около две-три хиляди войници са тръгнали на поход и си търсят хора, които да избиват. Нямам представа какво, по дяволите, правят. Малки оловни копеленца! Боклуци като тези ни вкараха в тази каша!

— Виждал ли си ги?

Съпругата на Вълчевич слушаше разговора и също се намеси в него.

— Не — каза тя, — но една вечер видяхме светлината от огньовете им. Бяха далеч и приличаха на някакъв горящ град. След това намерихме един мъж на пътя — целият беше в рани и полумъртъв. Наричаше се брат Дейвид. Той ни разказа за боевете. Предупреди ни, че е най-зле край Линкълн, Небраска, и че все още преследват хората на Спасителя — точно това каза и умря, преди да ни обясни какво има предвид. Ние тръгнахме на юг и се махнахме оттам.

— Молете се да не дойдат насам — каза Вълчевич на Сестрата. — Малки оловни копеленца!

Жената кимна, а търговецът отиде да се пазари с клиент за един ръчен часовник. Ако някоя армия наистина беше тръгнала на поход от тази страна на Айова, вероятно вече се намираше на сто и петдесет километра от Мерис Рест. „Господи!“, помисли си тя. Ако две-три хиляди „войници“ дойдеха в града им, щяха да го изравнят със земята! Сети се за онова, което напоследък виждаше в стъкления пръстен, и я изпълни хлад.

Почти в същия миг усети как я залива мразовита вълна — да, помисли си Сестрата — на омраза и разбра, че той е зад нея, до нея или някъде много наблизо. Усети погледа му върху себе си като опрян в тила ѝ нокът. Бързо се огледа наоколо. Нервите ѝ направо пищяха от тревога.

Всички хора около нея изглеждаха заинтересовани само от стоките на масите и в кашоните. Никой не я гледаше. Мразовитата вълна като че ли започна да се оттегля, сякаш мъжът с аленото око — където и който да беше — се отдалечаваше.

Въпреки това студеното му присъствие все още се усещаше във въздуха. Той беше наблизо… някъде много наблизо, скрит в тълпата.

Сестрата забеляза внезапно размърдване вдясно и усети, че една фигура се пресяга към нея. Тя протегна ръка с намерението да я докосне. Обърна се и видя мъж в тъмно палто, който стоеше прекалено близо до нея, за да може да избяга. Дръпна се назад… и тънката ръка на мъжа се стрелна покрай лицето ѝ като змия.

— Това колко струва? — попита той и размаха предмета. В ръката си държеше малка навиваща се маймунка, която тракаше и удряше малки чинели.

— Какво имате?

Мъжът извади джобно ножче и го подаде. Вълчевич го огледа и кимна.

— Твоя е, приятелю. — Клиентът се усмихна и подаде играчката на детето до него, което чакаше търпеливо.

— Ето — каза Джош Хъчинс, който си проправи път през тълпата и застана до масата. В здравата си ръка държеше нещо, увито в кафяв плат. — Какво ще кажете за това? — Той остави разменната си стока на масата до лъскавата черна рокля.

Вълчевич разтвори плата и се опули срещу онова, което беше вътре.

— О… Господи — прошепна той.

На масата пред него се мъдреха пет кочана златиста царевица.

— Предположих, че ще искате по един за всеки от вас — каза Джош. — Прав ли съм?

Търговецът взе един от кочаните, докато съпругата му гледаше като омагьосана зад рамото му. Помириса го и каза:

— Истинска е! Господи, истинска е! Толкова е прясна, че все още усещам пръстта върху нея!

— Естествено. Разполагаме с цяла нива с царевица, която расте недалеч оттук.

Вълчевич заприлича на човек, който всеки момент ще припадне.

— Е? — попита Джош. — Имаме ли сделка или не?

— Да. Да. Разбира се! Вземете роклята! Вземете каквото си пожелаете. Господи! Това е прясна царевица! — Търговецът погледна мъжа, който искаше един ръчен часовник. — Вземете го! По дяволите, вземете си няколко! Хей, госпожо! Искате ли този шал? Ваш е! Не мога да… не мога да повярвам на това! — Той докосна здравата ръка на Джош, който тъкмо вземаше роклята за Глори. — Покажете ми — замоли се. — Моля ви, покажете ми сега. Мина много време, откакто видях нещо да расте! Моля ви!

— Добре. Ще ви заведа на нивата. — Гигантът му направи знак да го последва.

— Момчета! Наглеждайте стоката! — обърна се Вълчевич към синовете си. След това огледа лицата на тълпата и каза: — По дяволите! Дайте им каквото искат! Могат да имат всичко! — Той, съпругата и дъщеря му последваха Джош на нивата, където беше пълно с избуяла царевица.