Роберт Маккаммон - Лебедова песен

Младият странник наведе глава. Остана така около тридесет секунди. Когато отново я вдигна, лицето му беше станало приятно и двете му очи отново бяха сини. Само черната ивица не се беше махнала от къдравата му кестенява коса.

— Съжалявам — каза той с обезоръжаваща усмивка. — Днес не съм на себе си. Но наистина искам да науча с какво храните войниците си.

— Ние… ние отнехме консервираната храна… на Американското братство — отговори най-накрая Маклин. — Няколко сандъка с консервирана супа и яхния… няколко сандъка със зеленчуци и плодове.

— Колко време ще изкарате с тези запаси? Седмица? Две?

— Тръгнали сме на изток — сподели му Роланд, който се беше взел в ръце. — Към Западна Вирджиния. По пътя ще нападнем още селища.

— Към Западна Вирджиния? Какво има в Западна Вирджиния?

— Планина… на която живее Бог — отвърна капитанът. — Черната кутия и сребърният ключ. Брат Тимъти ще ни заведе. — Брат Тимъти беше корав, но се пропука под грижите на Роланд в черната каравана. Според брат Тимъти Бог разполагаше със сребърен ключ, който беше вкарал в някаква черна кутия и някаква порта се беше отворила в солиден камък. В Уоруик Маунтин — беше казал брат Тимъти — имало коридори, електрически светлини и бръмчащи машини, които карали разни магнетофони да се въртят, и тези машини говорели на Бог и му съобщавали числа и факти, които брат Тимъти не можел да разбере. Колкото повече Роланд мислеше за тази история, толкова повече се уверяваше в нещо много интересно: човекът, който се наричаше Бог, беше показал на брат Тимъти зала с мейнфрейм компютри 37 37 Високопроизводителен компютър със значителен обем оперативна и външна памет, предназначен за централизирано организиране и хранилище на данни с голям обем и за изпълнение на интензивни изчисления. , които още бяха свързани към източник на електроенергия.

А ако все още имаше работещи мейнфрейм компютри под Уоруик Маунтин, Западна Вирджиния, Роланд искаше да разбере защо бяха там, каква информация съдържаха… и защо някой се беше погрижил да продължат да функционират дори след един пълен ядрен холокост.

— Планина, в която живее Бог — повтори странникът. — Е, самият аз бих искал да видя тази планина. — Той примига и дясното му око стана зелено.

Никой не помръдваше, дори войниците с автомати.

— Вижте царевицата — призова ги младият мъж. — Помиришете я. Прясна е, откъсната е от стъблото само преди два дни. Знам къде има цяла нива с царевица… и съвсем скоро ще вържат ябълки на засетите там дървета. Стотици дървета. Колко време мина, откакто някой от вас за последно опита ябълка? Или царевичен хляб? Или помириса пържена царевица? — Погледът му обходи кръга от мъже. — Обзалагам се, че е минало много време.

— Къде? — Устата на Маклин се навлажни. — Къде е нивата?

— О… на сто и деветдесет километра южно оттук. В един малък град на име Мерис Рест. Също така имат извор. Можете да напълните бутилките и бидоните си с вода, която има вкус на слънчева светлина. — Очите на странника, които бяха в различни цветове, проблеснаха. Мъжът отиде до бюрото на Маклин. — В този град живее едно момиче — каза той, сложи длани на бюрото и се наведе напред. — Казва се Суон. Искам да се запознаете с нея. Защото тя е отговорна за поникването на царевицата в тази мъртва земя и за засаждането на ябълковите дървета, които ще вържат много плод. — Странникът се ухили, но в погледа му имаше ярост. Върху бузата му се появи черен пигмент, който приличаше на родилен белег. — Може да накара посевите да растат, виждал съм я да го прави. Знам на какво е способна. Ако я докопате — можете да изхранвате армията си, докато всички останали гладуват. Разбирате ли какво имам предвид?

Маклин потрепери от студа, който се носеше от тялото на мъжа, но не можеше да отлепи поглед от тези блестящи очи.

— Защо… ми казваш това? Каква е твоята полза?

— О… нека просто кажем, че искам да съм на страната на победителите. — Черният пигмент изчезна.

— Тръгнали сме към Уоруик Маунтин — възпротиви се Роланд. — Не можем да се отклоним от пътя си със сто и деветдесет километра…

— Планината ще почака — отвърна меко странникът, който продължаваше да се взира в полковника. — Първо ще ви заведа да пипнете момичето. След това можете да вървите да търсите Бог, Самсон, Далила или който си искате. Но първо момичето… и храната.

— Да. — Маклин кимна, очите му се оцъклиха и челюстта му се отпусна. — Да. Първо момичето и храната.